Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— За племенницата.

— Аз също. Истината е, че тя като че ли е точно човекът, който търсим. Въпреки че вие не сте съгласен.

— Не съм казал, че не е възможно тя да е била жената с шлифера, просто не мога да я видя в ролята на тайнствения шахматист.

— Но има черти, които съвпадат идеално. Не ви ли се струва странно, че такава жена, която привидно се интересува само от пари, няколко часа след кражбата на извънредно скъпа картина може да забрави вълнението си и да започне спокойно да разсъждава за шах? — Хулия пусна ръката му и го погледна. — Или е лицемерна, или шахът означава за нея нещо много повече от хоби. И в двата случая поведението й е подозрително. Може да се е преструвала през цялото време. Ако Монтегрифо й се е обадил сутринта, е имала достатъчно време да подготви защитата си, защото е била предупредена за идването на полицията.

Муньос кимна.

— Би могла. В крайна сметка, тя умее да играе шах. А всеки шахматист знае как най-добре да се възползва от възможностите си. Особено когато става дума за излизане от затруднени положения.

Той повървя известно време в мълчание, загледан във върховете на обувките си. После вдигна поглед, поклати глава и каза:

— Въпреки това не мисля, че е тя. Винаги съм имал чувството, че ще изпитам нещо по-особено, когато застана лице в лице с „него“. А пред нея не чувствам нищо особено.

— Не ви ли се струва, че идеализирате прекалено много противника си? — попита Хулия. — Не е ли възможно просто да не желаете да приемете фактите, защото сте разочарован от действителността?

Муньос присви очите си, лишени от всякакъв израз.

— Минавало ми е през ум. — Той отправи към нея непроницаемия си поглед. — Не мога да отхвърля такава възможност.

Въпреки лаконичния му отговор, Хулия почувства, че има и нещо друго. По мълчанието му, по наклонената му встрани глава и погледа му, който сякаш минаваше през нея, тя съдеше, че е потънал в някакъв тайнствен, лично негов размисъл, който няма нищо общо с Лола Белмонте.

— Има още нещо, нали? — Тя не успя да потисне любопитството си. — Да не би да сте открили нещо, което не искате да ми кажете?

Муньос не отговори.

Отбиха се в магазина на Сесар, за да му разкажат как е минал разговорът. Той ги очакваше с нетърпение и излезе да ги посрещне веднага, щом чу звънчето на входната врата.

— Арестували са Макс. Тази сутрин, на летището. Обадиха се преди половин час от полицията. Той е в полицейския участък на Пасео дел Прадо, Хулия. Иска да говори с теб.

— Защо с мен?

Сесар сви рамене, като че ли искаше да каже, че може да разбира от китайски порцелан и живопис от деветнадесети век, но никога не е изучавал психологията на платените компаньони и престъпниците изобщо, покорно благодаря.

— Ами картината? — попита Муньос. — Знаете ли дали са я намерили?

— Много се съмнявам — отвърна Сесар. — Точно там е проблемът.

Инспектор Фейхо не изглеждаше очарован от появата на Хулия. Прие я в кабинета си, но пропусна да я покани да седне. Очевидно беше в отвратително настроение. Започна направо, без да увърта.

— Всичко това е малко нередно — каза той рязко, — като се има предвид, че си имаме работа с човек, който може да е извършил две убийства. Но той упорито твърди, че няма да даде никакви показания, докато не разговаря с вас. И адвокатът му — той помълча, като че ли се канеше да обясни какво точно му е мнението за адвокатите, — е съгласен с него.

— Как успяхте да го откриете?

— Не беше трудно. Снощи разпространихме описанието му навсякъде, включително по граничните пунктове и летищата. Тази сутрин бе идентифициран при паспортния контрол на летище „Барахас“. Канел се е да вземе самолета за Лисабон с фалшив паспорт. Не оказал никаква съпротива при ареста.

— Каза ли ви къде е картината?

— Не е казал каквото и да било. — Фейхо повдигна един къс и дебел пръст. — Освен, разбира се, че е невинен. Но тази фраза ни е позната до болка. Когато му представих показанията на портиера и шофьора на таксито, той рухна, и само поиска адвокат. Оттогава досега настоява да разговаря с вас.

Той я изведе от кабинета си и я съпроводи до една врата, пред която стоеше униформен полицай на пост.

— Ще чакам тук, ако има нужда от мен. Арестантът настоява да разговаряте насаме.

Заключиха вратата зад нея. Макс седеше на единия от двата стола, поставени от двете страни на дървена маса, в средата на стая без прозорци, с мръсни, облицовани с плътна материя стени. Нямаше следа от друга мебелировка. Макс беше облечен в смачкан пуловер и риза с отворена яка. Косата му не беше вързана, а падаше разчорлена по раменете и челото му. Ръцете му, в белезници, лежаха на масата пред него.