Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Господи, какво мръсно копеле си, Макс.

— На този етап няма особено значение какъв съм. — Лицето на Макс се сгърчи от съзнанието за поражение. — Работата е там, че ми трябваше доста време да докарам колата и да я паркирам на вашата улица. Мъглата беше много гъста, а нямаше и място за паркиране. Постоянно гледах часовника си, страхувах се, че всеки момент можеш да се появиш. Трябва да е било дванайсет и четвърт, когато отново се качих горе. Не позвъних, отключих си сам. Менчу лежеше във входното антре, с широко отворени очи. Първоначално помислих, че е припаднала от нерви, но после, като коленичих до нея, видях синините по шията й. Беше мъртва, Хулия, но беше още топла. Изпаднах в паника. Знаех, че ако се обадя на полицията, няма да съм в състояние да обясня много неща. Затова хвърлих ключовете на пода, затворих входната врата зад себе си и хукнах надолу по стълбите. Не бях в състояние да разсъждавам. Прекарах нощта в един малък хотел. Не можах да спя от ужас. После, на сутринта, отидох на летището… Останалото го знаеш.

— Когато намери Менчу мъртва, картината беше ли още в ателието?

— Да. Това беше единственото нещо, което забелязах, освен нея. Картината беше на канапето, опакована с вестници, точно както я бях оставил. — Той се изсмя с горчивина. — Не намерих смелост да я взема със себе си. В достатъчно голяма каша се бях забъркал.

— Твърдиш, че си намерил Менчу във входното антре? Но ние я открихме в спалнята. Имаше ли шал около врата й?

— Нямаше никакъв шал. Около врата й нямаше нищо — той беше счупен. Беше убита с удар по гърлото.

— Ами бутилката?

— Не почвай и ти с тази бутилка. Всички полицаи постоянно ме питат защо съм я заврял между краката й. Кълна се, че не знам за какво говорят. — Той си дръпна силно от недогорялата цигара, издиша дима и погледна подозрително към Хулия. — Менчу беше мъртва. Това е всичко. Беше убита с един удар и толкова. Не съм я местил. Не съм бил в ателието повече от една минута. Тези неща трябва да са направени по-късно.

— По-късно ли? Кога? По твоите думи убиецът трябва вече да си е бил тръгнал.

Макс се смръщи, опитвайки се да си припомни нещо.

— Не знам. — Той изглеждаше искрено объркан. — Може да се е върнал по-късно, след като аз съм си тръгнал. — После изведнъж побледня, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо. — А може би… — Хулия видя, че ръцете му в белезниците затрепериха. — Може и да е бил още там, скрит някъде. Може да е чакал теб.

Бяха решили да си разпределят работата. Докато Хулия говореше с Макс и после предаваше разказа му на инспектора, а той я слушаше с неприкрит скептицизъм, Сесар и Муньос разпитваха съседите. Вечерта тримата се срещнаха в едно старо кафене на Кайе дел Прадо. Историята на Макс бе обсъдена от всички възможни гледни точки по време на продължителната дискусия около мраморната маса, докато пепелникът започна да прелива от фасове, а масата се затрупа с празни чаши. Бяха се привели един към друг като заговорници, и говореха много тихо.

— Вярвам на Макс — заключи Сесар. — В разказа му има логика. В края на краищата, този номер с краденето на картината е напълно в негов стил. Но не мога да повярвам, че би могъл да направи другото… Тази бутилка с джин е нещо прекалено, скъпи мои… дори за мъж като него. От друга страна, знаем, че жената с шлифера също се е навъртала наоколо. Лола Белмонте, Немезида 66, или която и да е всъщност.

— А защо не Беатрис Остенбургска? — попита Хулия.

Сесар я изгледа строго.

— Намирам шегата ти за напълно неподходяща. — Той се поразмърда неспокойно на стола си, погледна към Муньос, чието лице беше безизразно както винаги и после, полу на шега, полусериозно, вдигна ръце, сякаш да се предпази от някакво невидимо привидение. — Тази жена, която се е навъртала около жилището ти, е била от плът и кръв — или поне се надявам да е била.

Сесар беше поразпитал дискретно портиера на отсрещната сграда, с когото бяха познати. От него бе научил няколко показателни факта. Например че около дванадесет на обяд, тъкмо когато привършвал с метенето на входа, портиерът видял висок млад мъж с коса, вързана на опашка, да излиза от външната врата на сградата, в която живееше Хулия и да отива нагоре по улицата към една кола, паркирана наблизо. Малко по-късно — гласът на Сесар пресипна от напрежение, като че ли разказваше някоя особено сочна светска клюка — може би след половин час, когато вкарвал обратно кофите за боклук, портиерът забелязал една руса жена с шлифер и тъмни очила. Докато разказваше това, Сесар зашепна и се огледа тревожно, като че ли жената можеше да е седнала на някоя от съседните маси. Портиерът не я бил видял много добре, защото тя вървяла от другата страна на улицата, в същата посока, в която бил тръгнал и младият мъж. Не можел също така да каже със сигурност дали жената е излязла от дома на Хулия. Просто, като се обърнал, след като бил прибрал кофите, я видял отсреща. Не, на полицаите, които го разпитвали същата сутрин, не бил казал нищо за нея, защото не му били задали такъв въпрос. Нямало да се сети, признал портиерът, почесвайки се по главата, ако самият дон Сесар не го бил попитал. Не, не бил забелязал дали е носела голям пакет или не. Просто видял някаква руса жена да върви по отсрещния тротоар. Нищо повече.