Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Моите поздравления.

— Помислих си, че мога да ви поканя да отпразнуваме случая. — Той погледна ролекса на китката си. — Вече е почти седем. Какво ще кажете за една вечеря? Трябва да обсъдим бъдещата ни съвместна работа. При нас има една полихромна статуя на архангел Михаил, индо-португалска, седемнадесети век. Иска ми се вие да я погледнете.

— Много мило от ваша страна, но все още нямам настроение. Смъртта на приятелката ми, това, което стана с картината. Няма да съм много приятен събеседник.

— Както желаете. — Монтегрифо прие отказа й с примирена галантност и без да престане да се усмихва. — Ако нямате нищо против, ще ви се обадя в началото на идущата седмица. Понеделник добре ли е?

— Разбира се. — Хулия му протегна ръка, която той стисна нежно. — Благодаря, че минахте да ме видите.

— За мен винаги е удоволствие да ви виждам, Хулия. Ако имате нужда от нещо — погледът му беше дълъг и неразгадаем, — каквото и да било, моля ви, не се колебайте да ми се обадите.

Той си тръгна. На вратата се обърна, за да й отправи последна сияеща усмивка. Хулия поработи още половин час върху триптиха на Бонинсеня, преди да започне да прибира нещата си. Муньос и Сесар бяха настоявали да не спи в апартамента си няколко дни; Сесар й предложи собственото си жилище, но тя упорито отказваше. Единствената отстъпка бе да смени бравата си. Остана си непоправим инат, както се бе изразил ядосано Сесар при едно от многобройните си обаждания тази седмица, за да провери дали всичко с нея е наред. Що се отнася до Муньос, Хулия знаеше (Сесар беше се издал неволно), че двамата са прекарали цялата нощ след убийството на пост пред дома й, премръзнали от студ, само с един термос кафе и бутилка бренди, която Сесар бе имал благоразумието да вземе със себе си. Увити в палта и шалове, двамата бяха затвърдили странното приятелство, възникнало от общата им връзка с Хулия. Когато тя разбра какво се е случило, забрани категорично това да се повтаря и обеща в замяна да не отваря вратата никому и да спи с пистолета под възглавницата.

Видя пистолета в чантата си, когато се готвеше да си тръгне и неволно докосна студения хромиран метал с пръсти. Днес бе четвъртият ден от убийството на Менчу, а нямаше още нито картички, нито обаждания. Тя се опита да си каже без особено убеждение, че може би кошмарът е приключил. Метна парче ленено платно върху Бонинсеня, закачи работните си дрехи в гардероба и облече шлифера си. Циферблатът на часовника от вътрешната страна на китката й показваше осем без четвърт.

Тъкмо се канеше да загаси светлината, когато телефонът иззвъня.

Хулия постави слушалката обратно на мястото й и остана неподвижна, затаила дъх, едва потискайки желанието да избяга колкото е възможно по-далеч. Тръпка пробяга по гръбнака й, леден полъх, който я накара да затрепери неудържимо. Трябваше да се подпре на масата, за да не падне. Не можеше да откъсне очи от телефона. Гласът, който бе чула току-що, беше безполов, безличен, като гласовете, които вентрилоквистите използват за своите говорещи кукли. В него се прокрадваха пискливи нотки, които пронизваха кожата й с иглите на смъртен ужас.

— Дванадесета зала, Хулия — мълчание и тежко дишане, може би звучеше така заради кърпичката, с която сигурно бе покрит микрофона. — Дванадесета зала — бе повторил гласът. — Брьогел Стария 68 — допълни той след още една пауза. После се чу кратък, сух, зловещ смях и щракане от затварянето на телефона.

Тя се опита да подреди обърканите си мисли. Не искаше да допусне да я обземе паниката. Сесар й беше казал веднъж, че когато викачите вдигат патици, за да могат ловците да стрелят по тях, най-уплашените винаги падали първи. Взе слушалката и избра номера му — първо у тях, после и в магазина, но никой не отговори и на двете места. Не успя да се свърже и с Муньос. Трябваше да се справи сама, а започваше да трепери само при тази мисъл.

Извади пистолета от чантата си и свали предпазителя. Каза си, че така няма поне да е напълно безобидна. Отново си припомни нещо, което й бе казал Сесар навремето. В една стая нощем има абсолютно същите неща, както и през деня — единствената разлика е, че не можеш да ги видиш.

Тя тръгна по коридора с пистолета в ръка. В този час музеят беше пуст, с изключение на хората от охраната, които правеха своите обиколки, но тя не знаеше къде може да ги намери. Трябваше да слезе три етажа надолу. Стълбите сключваха остър ъгъл с широките площадки на всеки етаж. Нощното осветление хвърляше синкави полусенки, в които се очертаваха тъмните картини, мраморните перила и бюстовете на римски патриции, които я наблюдаваха от нишите си.