Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Когато таксито спря пред шахматния клуб, навън продължаваше да вали проливно. Муньос отвори вратата, без да пуска ръката на Хулия.

— Да вървим — каза той.

Тя го последва покорно нагоре по стълбите към залата. Вътре имаше все още няколко играчи, но директорът Сифуентес не се виждаше никъде. Муньос я преведе през залата и се упъти право към библиотеката.

Вътре, сред трофеи и грамоти, имаше много остъклени шкафове, пълни с книги. Муньос пусна ръката на Хулия, плъзна встрани стъклената вратичка на един шкаф и извади тежък, подвързан с кожа том. На гърба на тома имаше надпис с поизтрити от времето златни букви. Озадачената Хулия прочете: „Шахматен седмичник. Четвърто тримесечие.“ Годината не се четеше.

Муньос постави книгата на масата и запрелиства страниците, отпечатани на евтина хартия. Шахматни задачи, анализи, репортажи от турнири, стари снимки на усмихнати победители в бели ризи, костюми и вратовръзки, подстригани по тогавашната мода. Когато стигна до едно двустранично фолио с много снимки, той спря, обърна се към Хулия й каза:

— Разгледайте ги внимателно.

Тя се приведе над снимките. Бяха лошокачествени, на всяка от тях имаше по една група шахматисти, които позираха пред обектива. Някои държаха купи или грамоти. Тя прочете заглавието: „Втори национален турнир за купата «Хосе Раул Капабланка»« .

— Не разбирам — прошепна тя.

Муньос посочи една от снимките. На нея имаше група момчета — две от тях държаха малки статуетки; другите четири се взираха сериозно в обектива. Под снимката пишеше: »Финалистите в юношеската лига“ .

— Познавате ли някого? — попита Муньос.

Хулия се зае да разучава лицата едно по едно. Само едно, на момчето най-вдясно, й се стори бегло познато. Момчето беше шестнайсет или седемнайсетгодишно. Косата му беше сресана назад, беше със сако с вратовръзка, на единия си ръкав имаше траурна лента. Взираше се в обектива със спокоен, интелигентен поглед, в който като че ли се криеше и искрица предизвикателство. Тогава Хулия го позна. Посочи го с треперещия си пръст и погледна към Муньос. Той кимна.

— Да — каза той, — това е невидимият ни противник.

Стълбищното осветление не работеше и двамата се качваха на тъмно. Муньос вървеше пръв и се държеше за парапета на стълбището, за да се ориентира. Когато стигнаха до площадката, двамата спряха мълчаливо и се заслушаха. Не чуха отвътре никакъв шум, но от процепа под вратата проникваше светлина. Хулия не можеше да види лицето на Муньос в мрака, но знаеше, че той гледа към нея.

— Вече няма връщане назад — каза тя в отговор на мълчаливия му въпрос. Той не каза нищо, Хулия чу само равномерното му дишане. Тя намери опипом звънеца и го натисна. Чу се как звукът му постепенно заглъхна във вътрешността на жилището.

Мина известно време, докато двамата чуха бавното доближаване на нечии стъпки. Те спряха за момент, после продължиха, още по-бавно, още по-близо, и накрая спряха окончателно. Ключът се превъртя бавно, като че ли мина цяла вечност, докато най-сетне вратата се отвори и хвърли върху тях един правоъгълник светлина, който ги заслепи за миг. Хулия гледаше познатата фигура, очертана на фона на мекото осветление, и си мислеше, че никога не е искала такава победа.

Той отстъпи встрани, за да могат да влязат. Не личеше да е смутен от неочакваното им посещение. Единственият външен признак беше една малко объркана усмивка, която Хулия зърна за миг, докато той затваряше вратата. На тежката закачалка от епохата на крал Едуард 70, от орехово дърво с бронзови орнаменти, бяха закачени шлифера, шапката и чадъра му, от които все още капеше вода.

Поведе ги по един дълъг коридор с висок таван, покрит с великолепно изработени касеткови орнаменти. По стените висяха севилски пейзажи от деветнадесети век. Той вървеше пред тях, като от време на време се обръщаше, любезно, като добър домакин.

Хулия търсеше напразно някаква следа от другата личност, за която вече знаеше, че се крие в него — призракът, който винаги бе присъствал между тях, чието присъствие тя вече никога нямаше да може да забрави. Въпреки че светлината на разума огряваше тъмните ъгли на съзнанието й, пълно със съмнения, въпреки че фактите съвпадаха идеално като части на пъзел, и проектираха върху фигурите от „Шахматната партия“, в светлини и сенки, образите на новите трагедии, които се бяха насложили върху първата, представена символично в картината на фламандския майстор — въпреки всичко това, въпреки осъзнатата вече болка, която постепенно изместваше първоначалното вцепенение, Хулия не беше в състояние да изпита омраза към мъжа, който вървеше пред тях, от време на време полуобърнат от учтивост, елегантен дори когато беше сам у дома, със син копринен халат, който падаше над идеално скроения панталон, с копринен шал на врата и риза с отворена яка. Косата му, безупречно сресана както винаги, се виеше леко на врата и по слепоочията и падаше на вълни. Беше както винаги елегантен до съвършенство, веждите му — леко вдигнати в израз на безразличие към околния свят, подходящо за застаряващ франт; изразът, който в присъствието на Хулия винаги се смекчаваше от нежната, тъжна усмивка, трепнала по тънките му, бледи устни.