Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Никой не проговори, докато не стигнаха големия салон. Високият таван беше покрит с фрески, изобразяващи сцени от класическата древност. До тази вечер любимата фреска на Хулия беше прощаването на Хектор с Андромаха — той с блестящ шлем, тя с техния син на ръце. Стените на стаята бяха покрити с гоблени и картини. Тук бяха най-големите скъпоценности на Сесар, тези, които бе подбрал за себе си, независимо от цената, която му бе предлагана за тях. Хулия ги познаваше, сякаш бяха част от собствения й дом: кушетката в стил ампир, тапицирана с копринена дамаска — Муньос, с мрачно лице и ръце в джобовете, се поколеба да седне на нея, макар че Сесар му я посочи; бронзовата статуетка, представляваща учител по фехтовка — красивата, изправена фигура на фехтовача, с гордо вдигната брадичка, веднага привличаше вниманието от мястото си върху холандското бюро от XVIII век. Откак Хулия се помнеше, Сесар пишеше на него писмата си. Тук беше и ъгловият шкаф от епохата на регентството, в който бе подредена великолепна колекция от гравирано сребро, която Сесар полираше сам всеки месец; после „Богопомазаните“ — любимите му картини; една „Млада жена“, приписвана на Лоренцо Лото 71, едно изключително красиво „Благовещение“ от Хуан Сореда 72, един жилест „Марс“ на Лука Джордано 73, една меланхолична „Привечер“ на Томас Гейнсбъро 74; колекцията от английски порцелан; килимите, гоблените, ветрилата. Сесар бе изучил в подробности историята на всяка вещ; бе събирал всички известни факти за стила и произхода и доказателства за автентичност. Беше създал частна колекция, толкова лична, толкова показателна за вкуса и характера му, че сякаш се бе превърнал в част от нейната същност.

Муньос предпочете да остане прав. Външно изглеждаше спокоен и невъзмутим, но нещо в стойката му, в леко присвитите лакти и краката му на килима, подсказваше, че е нащрек, готов на всякакви изненади. От своя страна Сесар го гледаше с любезен, безстрастен интерес. Към Хулия поглеждаше само от време на време, като че ли очакваше Муньос, в качеството си на единствен външен човек, да обясни появата си тук толкова късно вечерта. Хулия, която познаваше Сесар като себе си — тя веднага се поправи на ум, — която до тази вечер бе мислила , че го познава като себе си, забеляза още на вратата, че той не се заблуждава и знае, че това не е просто посещение на третия съюзник в приключението. Зад въздържаната му любезност, усмивката и невинния израз на ясните сини очи, се криеше предпазливо очакване. Изглеждаше дори, че той донякъде се забавлява. Спомни си, че я гледаше така, когато тя седеше на коленете му и трябваше да каже магическите думи — решението на някоя от детските гатанки, които толкова обичаше: прилича на злато, не е сребро… или: кое същество ходи сутрин на четири крака, на обед на два, а вечер на три? Или любимата: изисканият кавалер знае името на дамата и цвета на нейната рокля…

Но през тази странна вечер, на меката светлина на английската настолна лампа с пергаментов абажур и основа, наподобяваща печатарска преса, сред сенките и невероятните форми, които придобиваха предметите, Сесар не й обръщаше особено внимание. Не че избягваше погледа й; напротив, когато очите им се срещнеха, той я гледаше открито и прямо, но погледът му не се задържаше върху нея. Като че ли между тях нямаше тайни, на всичко, съществувало между тях, вече бе даден отговор, ясен и точен, убедителен и окончателен — може би това беше отговорът на всички въпроси, които му бе задавала през живота си. Но за първи път Хулия нямаше желание да слуша. Любопитството й бе напълно задоволено в онзи миг, когато застана пред „Триумфа на смъртта“ на Брьогел. Вече нямаше нужда от никого, включително и от Сесар. То се бе случило още преди Муньос да извади старата годишнина на шахматното списание и да й посочи една определена снимка. Присъствието й тази вечер в дома на Сесар се дължеше предимно на любопитство — естетическо любопитство, би казал самият той. Неин дълг бе да присъства — едновременно в ролята на хор и на главен герой, актьор и публика на тази увлекателна класическа трагедия. Всички бяха тук — Едип, Орест, Медея, другите й стари приятели. Нали представлението беше в нейна чест.

И все пак всичко й се струваше нереално. Тя седеше, кръстосала крака, на кушетката, отпуснала ръка на подлакътника. Двамата мъже стояха пред нея и така се оформяше композиция, много подобна на тази в изчезналата картина. Отляво Муньос бе стъпил на самия край на много стар пакистански килим — изтритите нишки само подчертаваха красотата на жълто-червеникавите му тонове. Шахматистът — „всъщност сега и двамата са шахматисти“, каза си Хулия с болезнено задоволство — не беше съблякъл шлифера си. Взираше се в Сесар, наклонил леко глава на една страна, с израза, който го уподобяваше на Шерлок Холмс и му придаваше странно достойнство. Но той не гледаше Сесар със самодоволството на победител. В очите му нямаше враждебност, нито дори безпокойство, което би било напълно оправдано при тези обстоятелства. Очите му и потрепващите мускули на челюстите издаваха единствено напрежение. Тя реши, че Муньос реагира така, защото изучава действителния вид на един противник, срещу когото бе играл толкова дълго, съдейки по въображаемия му вид. Несъмнено прехвърляше на ум допуснатите грешки, възстановяваше ходове, преценяваше намерения. Той имаше упоритото, отсъстващо изражение на човек, който, след като е спечелил партията с поредица брилянтни ходове, се е заинатил да разбере как, по дяволите, противникът е успял да му измъкне една пешка от някаква маловажна, забравена позиция.