Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Хулия свали обувките си и ги пъхна в чантата. Студ плъзна от пода по цялото й тяло. Това нощно приключение можеше да й докара страхотна настинка. От време на време спираше, за да надникне над парапета, но нито виждаше, нито чуваше нещо подозрително. Като стигнеше долу, трябваше да вземе решение. Ако тръгнеше в едната посока, щеше да мине през няколко помещения, които служеха за работилници на реставраторите, а оттам до заключена врата, през която можеше да излезе с електронната си карта и щеше да се озове на улицата, близо до Пуерта Мурильо. В другата посока, на края на един тесен коридор, имаше врата, която водеше към самия музей. Тя беше обикновено затворена, но никога не я заключваха преди десет часа вечерта, когато охраната правеше последната си обиколка.

Тя застана на най-долната площадка, стиснала пистолета, и започна да обмисля двете възможности. Можеше или да излезе навън, колкото е възможно по-бързо, или да влезе в музея, за да разбере какво става в дванадесета зала. Втората възможност предполагаше не особено приятни шест-седем минути, които щяха да са й необходими да прекоси пустата сграда. Освен ако имаше късмет да се натъкне по пътя на пазача на това крило, млад мъж, който винаги й купуваше кафе от автомата, когато я завареше в ателието и й правеше комплименти за хубавите крака, като твърдеше, че те са една от основните забележителности на музея.

Какво толкова, по дяволите, каза си тя накрая, нали някога беше убивала пирати. Ако убиецът беше там, това бе добра и може би единствена възможност най-сетне да застанат лице в лице. Като разумна патица тя щеше да бъде нащрек; освен това в ръката си държеше осемнадесет унции хромиран метал, седеф и олово, които, използвани отблизо, можеха лесно да й помогнат да размени ролите в тази ловна експедиция.

Хулия разшири ноздри, сякаш да надуши откъде ще дойде опасността, стисна зъби и призова на помощ цялата ярост, която я обземаше, щом се сетеше за Алваро и Менчу. Беше решила да не играе ролята на уплашена пионка — смяташе, че е напълно способна, ако се наложи, да поиска око за око и зъб за зъб. Ако убиецът, който и да бе той, искаше да се срещне с нея, така и щеше да стане — в зала номер дванадесет или в ада.

Тя мина през вътрешната врата, която, както и очакваше, беше отключена. Момчето от охраната явно беше много далече, защото вътре цареше пълна тишина. Тръгна по една пътека, потънала в сенки, между мраморните статуи, които я гледаха как минава с безизразните си, неподвижни очи, и продължи през залата със средновековни религиозни картини. Понякога сред тъмните сенки Хулия виждаше отблясък от позлата или варак от някой фон. Вляво, в дъното на дългата пътека, се виждаше малкото стълбище, което водеше към залите с ранна фламандска живопис, между които и зала дванадесет.

Поспря на първото стъпало, взирайки се много внимателно в тъмното. Таваните тук бяха по-ниски, и нощното осветление позволяваше да се видят някои подробности от картините. В синкавите полусенки картините изглеждаха едноцветни. Виждаше „Сваляне от кръста“ на Ван ден Вайден, макар че картината се различаваше много трудно в тъмнината. Нереалността на нощните сенки й придаваше мрачно величие — забелязваха се само най-светлите цветове, тялото на Христа и лицето на Богородица, която припадаше, отпуснала ръка до ръката на мъртвия си син.

Тук нямаше никой, освен хората от картините, а повечето от тях, скрити в мрака, сякаш бяха в плен на дълбок сън. Без да се доверява на привидното спокойствие, обезпокоена от присъствието на толкова много образи, създадени от ръцете на хора, умрели преди стотици години, които сякаш я наблюдаваха от старинните рамки по стените, Хулия стигна до зала номер дванадесет. Гърлото й беше пресъхнало, но не можеше да преглътне. Хвърли поглед през рамо, но не видя нищо съмнително. Съзнавайки колко са стегнати челюстните й мускули, тя си пое дълбоко дъх, преди да влезе в залата така, както бе виждала да правят хората по филмите: стиснала в две ръце пистолета, насочен към сенките, с пръст на спусъка.

В залата нямаше никой. Хулия изпита опияняващо, огромно облекчение. Първото нещо, което видя, бяха притъпените от мрака цветове на зашеметяващ кошмар — „Градината на насладите“ от Бош 69, която заемаше почти цяла стена. Хулия се облегна на отсрещната стена. Дъхът й замъгли стъклото, покриващо автопортрета на Дюрер. С опакото на ръката тя изтри потта от челото си, преди да се отправи към стената в далечния край на залата. Докато наближаваше, започна постепенно да различава по-светлите тонове в картината на Брьогел. Тази картина винаги бе имала за нея странна привлекателна сила. Трагизмът на посланието, нанасян с всяко докосване на четката, красноречието на безбройните фигури, докоснати от неумолимия дъх на тленността, множеството различни сцени, допълващи се в зловеща цялост, в продължение на много години бяха вълнували въображението й. Слабата синкава светлина осветяваше ордите от скелети, сякаш извиращи от вътрешностите на земята, повлечени от зъл, унищожителен вихър; далечните пожари, на чийто фон се очертаваха почернели руини; в далечината колелата на мъченията се въртяха около осите си, до скелета с вдигнат меч, който се готвеше да го стовари върху врата на пленника, коленичил в молитва с вързани очи; на преден план царят, изненадан от смъртта насред пиршеството, влюбените, които не осъзнаваха гибелта си дори в последния час; усмихващият се скелет, който бие барабаните на Второто пришествие; и рицарят, който, изтръпнал от ужас, все пак намира у себе си смелост за един последен жест на съпротива и вади меча си, готов да тръгне в своята последна, безнадеждна битка.