Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Улиците — отбеляза Муньос — са пълни с руси жени.

— Всички с шлифери и тъмни очила, така ли? — попита Хулия. — Може да е била Лола Белмонте. По това време аз бях у дон Мануел. Нито тя, нито мъжът й си бяха у дома.

— Не — възрази Муньос. — По това време вече бяхте с мен в клуба. После се разхождахме приблизително в продължение на час и стигнахме до жилището ви към един. — Той вдигна очи към Сесар и Хулия не пропусна да отбележи, че двамата се спогледаха, като че криеха нещо. — Ако убиецът ви е чакал, сигурно му се е наложило да си промени плановете, защото вие сте се забавили. Взел е картината и си е тръгнал. Може би закъснението е спасило живота ви.

— Защо е трябвало да убива Менчу?

— Сигурно не е очаквал да я намери там и му се е наложило да се отърве от един нежелан свидетел — каза Муньос. — Може първоначално да не е предвиждал дамата да вземе топа. Може би става дума за брилянтна импровизация.

Сесар възмутено повдигна вежди.

— Определението „брилянтна“ е малко прекалено, драги.

— Наречете го както щете. Да трябва да промениш хода така, в последния момент, да избереш бързо нов вариант, подходящ за сменената ситуация, за да оставиш картичката с описанието до трупа… — Шахматистът се замисли. — Видях самата картичка. Ходовете бяха напечатани на пишещата машина на Хулия, така каза Фейхо. Нямало никакви отпечатъци. Престъпникът е действал съвсем спокойно, бързо и ефикасно. Като машина.

Внезапно преди очите на Хулия се изправи образът на самия Муньос — припомни си го как изглеждаше само преди часове, докато чакаха да дойде полицията. Беше коленичил пред трупа на Менчу, не пипаше нищо, не говореше, а само разучаваше съвсем спокойно визитната картичка на убиеца — като че ли седеше край някоя маса в клуб „Капабланка“.

— Но не мога да разбера защо Менчу е отворила вратата.

— Мислела е, че идва Макс — предположи Сесар.

— Не — възрази Муньос. — Той е имал ключове — нали ги намерихме захвърлени на пода, когато влязохме. Менчу е знаела, че не е Макс.

Сесар въздъхна. Непрекъснато въртеше пръстена с топаз на пръста си.

— Не се учудвам, че полицията се е вкопчила отчаяно в Макс — каза той обезкуражено. — Просто няма никакви други заподозрени. А както е тръгнало, скоро няма да останат и потенциални жертви. Ако сеньор Муньос продължава да държи твърдо на дедуктивните си системи, отсега виждам как ще свърши историята — вие, драги Муньос, заобиколен от трупове, като във финалната сцена на „Хамлет“, ще бъдете принуден да стигнете до единствения възможен извод: „Тъй като оцелях единствено аз, ако се придържаме към неумолимите закони на логиката и отхвърлим останалите заподозрени, защото вече са мъртви, убиецът трябва да съм аз…“ После ще се предадете на полицията.

— Не е много сигурно — каза Муньос.

— Кое — че вие сте убиецът ли? Извинете ме, драги приятелю, но разговорът ни заприлича на диалог между луди. Нито за момент не съм мислил…

— Нямах предвид това. — Шахматистът оглеждаше празната чаша в ръцете си. — Говорех за това, което споменахте преди малко — че няма да останат заподозрени.

— Да не искате да кажете — прошепна Хулия, — че имате някого предвид?

Муньос я изгледа много внимателно. После цъкна с език, наклони глава встрани и отвърна:

— Възможно е.

Хулия започна да протестира, да настоява той да им каже всичко, но нито тя, нито Сесар успяха да измъкнат нещо от него. Муньос се взираше разсеяно в празната маса, като че ли виждаше по мраморната й повърхност ходовете на въображаеми шахматни фигури. От време на време слабата усмивка, зад която се криеше, когато предпочиташе да не бъде въвличан в каквото и да било, прелиташе като сянка по устните му.

— Разбира се — казваше Пако Монтегрифо, — този трагичен инцидент няма да се отрази на нашето споразумение.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Ние знаем, че нямате нищо общо със случилото се.

Директорът на „Клеймор’с“ бе дошъл да посети Хулия в ателието й в „Прадо“. Когато се появи напълно неочаквано, той каза, че решил да се възползва от случая — и без това имал разговор с директора на музея. Възнамерявали да закупят един Сурбаран 67, който им бил препоръчан. Когато влезе в ателието, Хулия тъкмо инжектираше смес от клей и мед в една застрашена от олющване част на триптих, приписван на Дучо ди Бонинсеня. Тя не можеше да прекъсне работата си, затова само кимна на Монтегрифо и продължи да натиска бавно буталото на спринцовката. Аукционерът беше много доволен, че може да я види в разгара на работата — поне така каза, надарявайки я с една от най-блестящите си усмивки. После седна край една от масите и се зае да я наблюдава.