Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Здравей, Макс.

Той вдигна поглед и се вторачи в нея. Под очите му имаше тъмни кръгове от безсъние. Изглеждаше объркан, като че ли току-що бе стигнал до края на дълго и безплодно начинание.

— Най-сетне едно приятелско лице — каза Макс с мрачна ирония и й посочи свободния стол.

Хулия му предложи цигара, която той запали трескаво, привеждайки лице ниско над запалката й.

— Защо си искал да говориш с мен, Макс?

Той дишаше бързо и повърхностно. Вече не приличаше на красив вълк, а по-скоро на заек в дупката си, който долавя все по-ясно доближаването на хищника. Хулия се зачуди дали полицаите са го били, но не личеше да има някакви белези. В полицията не бият, каза си тя. Вече не бият.

— Исках да те предупредя — каза Макс.

— Да ме предупредиш ли?

— Тя вече беше мъртва, Хулия — отвърна той тихо. — Не съм го направил аз. Когато влязох в апартамента ти, тя вече беше мъртва.

— Как влезе? Нали тя трябва да ти е отворила?

— Казах ти, вече беше мъртва… втория път.

— Искаш да кажеш, че си влизал два пъти?

Макс опря единия си лакът на масата, подпря небръснатата си брадичка на палеца и изтръска пепелта от цигарата си.

— Имай търпение — каза той с безкрайна умора в гласа. — Най-добре ще е да започна от самото начало. — Поднесе цигарата към устните си и притвори очи, за да не влезе в тях димът. — Нали знаеш колко тежко прие Менчу тази история с Монтегрифо? Крачеше напред-назад из къщи като звяр в клетка, постоянно сипеше всякакви клетви и обиди и крещеше, че са я обрали. Най-сетне успях да я успокоя и седнахме да обсъдим положението. Идеята беше моя.

— Каква идея?

— Имам връзки с хора, които могат да изнесат почти всичко от страната. Предложих да откраднем картината на Ван Хойс. Първоначално Менчу побесня. Обиждаше ме и постоянно говореше за вашето приятелство. После схвана, че ти всъщност нямаше да пострадаш. Твоята отговорност се покриваше от застраховката, а що се отнася до твоя дял от печалбата… Е, решихме да потърсим начин да компенсираме по-късно загубите ти.

— Винаги съм знаела, че си мръсник, Макс.

— Може и да съм, но се отклоняваме от темата. Важното е, че Менчу прие плана ми. Трябваше да уреди нещата така, че да я отведеш да спи у вас… Пияна или друсана. Честно казано, не очаквах, че ще го изиграе така добре. На следващата сутрин аз трябваше да се обадя, за да се убедя, че всичко върви по план. Така и направих и после отидох у вас. Увихме картината, за да не се вижда, после аз взех ключовете, които Менчу ми даде. Трябваше да паркирам на улицата и да се кача още веднъж, за да взема Ван Хойс. Според плана, след като аз си тръгнех втория път, с картината, Менчу трябваше да остане в апартамента, за да предизвика пожара.

— Какъв пожар?

— У вас. — Макс се засмя мрачно. — Това беше част от плана. Съжалявам.

— Съжалявал! — Хулия удари с юмрук по масата, зашеметена от възмущение. — Боже мили, и ти имаш наглостта да ми казваш, че съжаляваш! — Огледа стените, после погледът й отново се върна към Макс. — И двамата трябва да сте били напълно побъркани, за да измислите такова нещо.

— В действителност и двамата си бяхме съвсем наред, и по принцип всичко щеше да мине като по вода. Менчу щеше да измисли някаква причина за пожара, недоугасена цигара например. При толкова бои и разтворители в жилището ти… Бяхме решили тя да стои там до последна възможност и после да си тръгне, давейки се от дима, да изпадне в истерия и да вика за помощ. Преди да дойдат пожарникарите, половината сграда щеше да е в пламъци. — Лицето му изразяваше грубовато съжаление и молба за прошка. — Всички щяха да предположат, че картината на Ван Хойс е изгоряла заедно с останалите работи. Оттам нататък можеш да си представиш какво щяхме да направим. Щях да продам картината в Португалия на един колекционер, с когото вече бях влязъл в преговори… Всъщност онзи ден, когато се срещнахме на Растро, двамата с Менчу тъкмо бяхме говорили с посредника. Що се отнася до пожара, Менчу щеше да поеме отговорността — но тъй като ти беше приятелка, всичко щеше да мине за случайност, и нямаше да й се наложи да плати кой знае какво. Най-вероятно щеше да има само някакъв иск от собствениците на сградата, нищо повече. Постоянно повтаряше, че най-много се радва, като си помисли как ще изглежда Монтегрифо, като узнае новината.

Хулия поклати глава. Все още не можеше да повярва.

— Менчу не беше способна да направи нещо такова.

— Менчу беше способна на всичко — както и всеки от нас.