Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Не е ли така? — Полуусмивката още не бе изчезнала от устните на Муньос. — Ето например, в партията от картината, първоначалната позиция говори за предимство на белите. Черният цар е застрашен. А поне на първо време черната дама не може да направи нищо в негова защита.

— В тази партия черният цар няма никакво значение, дамата върши всичко. Тази партия се печели с дама и пешки.

Муньос бръкна в джоба си и извади един лист.

— Случвало ли ви се е да разигравате този вариант?

Видимо смутена, Лола Белмонте погледна първо него, после листа, който той постави в ръката й. Муньос зарея разсеяно поглед из стаята, докато, като че ли случайно, го спря на Хулия. Нейният поглед му казваше: „Добър ход“. Лицето на шахматиста остана напълно безизразно.

— Да, струва ми се — каза Лола след известно мълчание. — Белите могат или да вземат пешка, или местят дамата до царя, готови да обявят шах при следващия ход. — Тя погледна доволно Муньос. — Тук белите са решили да местят дамата, което ми се вижда правилно.

Муньос кимна.

— Съгласен съм. Но повече ме интересува следващия ход на черните. Как бихте постъпили вие?

Лола присви подозрително очи. Явно се опитваше да разбере какви биха могли да бъдат мотивите му да я разпитва. После върна листа на Муньос.

— От доста време не съм играла тази партия, но мога да си припомня поне четири варианта: черният топ взема белия кон, което би довело до не много внушителна победа на белите, основана на игра с дама и пешки. Друга възможност е конят да вземе пешка. Може офицерът да вземе пешка. Възможностите са безкрайни. Но не виждам каква е връзката с разговора ни.

— Какво бихте направили все пак — настоя Муньос, без да обръща внимание на възраженията й, — за да осигурите победа за черните? Питам ви като шахматист, къде според вас играта се обръща в полза на черните?

Лола Белмонте го изгледа доволно.

— Мога да ви предложа да изиграем партията, когато поискате. Тогава ще разберете.

— С най-голямо удоволствие. Разчитам на обещанието ви. Но съществува един вариант, който вие не споменахте. Може би сте го забравили. Вариантът с размяна на дамите. — Той направи кратък жест, като че ли разчистваше въображаема шахматна дъска. — Нали се сещате за какво говоря?

— Разбира се. Ако черната дама вземе пешката на d5 , размяната на дами става неминуема — когато казваше тези думи, по лицето й премина жестока, тържествуваща усмивка. — Което означава победа за черните. — Хищните й очи се спряха за миг с презрение върху съпруга й, преди да се обърнат към Хулия. — Колко жалко, че не играете шах, сеньорита.

— Какво ще кажете? — попита Хулия веднага след като излязоха на улицата. Муньос наклони глава на една страна. Беше стиснал здраво устните. Погледът му минаваше разсеяно през минувачите. Хулия имаше чувството, че й отговаря с нежелание.

— Технически погледнато — каза той, — възможно е да бъде тя. Познава възможностите на играта и явно играе добре. Дори много добре, бих казал.

— Но не изглеждате убеден.

— Просто има някои подробности, които не съвпадат.

— Но тя много прилича на нашата представа за него . Познава отлично партията от картината. Достатъчно е силна, за да убие мъж или жена, а освен това у нея има нещо смущаващо, нещо, което те кара да се чувстваш неудобно в нейно присъствие. — Тя се намръщи, търсейки дума, с която да завърши описанието. — Изглежда неприятна личност. Нещо повече, по неясни за мен причини е развила подчертана антипатия към мен. В пълно противоречие с факта, че ако приемем думите й сериозно, аз съм това, което според нея трябва да бъде една жена: самостоятелна, необвързана, с прилично самочувствие… Съвременна жена, както би казал дон Мануел.

— Може би точно затова ви мрази. Защото сте това, което тя би искала да бъде, но не е. Аз не помня много от тези истории, които вие със Сесар толкова обичате, но ми се струва, че в една от тях вещицата намразила огледалото.

Въпреки мрачните обстоятелства, Хулия се разсмя.

— Напълно е възможно. Никога не би ми дошло на ум.

— Е, сега знаете. — Муньос също успя да се поусмихне. — По-добре ще е да не ядете ябълки няколко дни.

— Но пък си имам и принцове. Вас и Сесар. Рицар и офицер. Не е ли така?

Муньос беше престанал да се усмихва.

— Това не е игра, Хулия — каза той. — Не забравяйте.

— Няма — отвърна Хулия и го хвана под ръка. Муньос се напрегна едва забележимо. Изглеждаше смутен, но тя продължи да го държи под ръка, докато вървяха. Беше започнала да се възхищава на този странен, недодялан и мълчалив човек. Шерлок Муньос и Хулия Уотсън, каза си тя, обзета от неудържим оптимизъм, който избледня веднага, щом си спомни за Менчу. — За какво мислите? — попита тя Муньос.