Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— А пък не сме — заяви съпругът й привидно сериозно.

— Не се прави на глупак. — Лола Белмонте го изгледа злобно. — Говорим сериозно.

Алфонсо се изсмя кратко.

— Само си губим времето. Единственото, което има значение, е, че картината е изчезнала, а с нея и нашите пари.

— Моите пари, Алфонсо, ако не възразяваш — обади се старият Белмонте от инвалидния си стол.

— Просто се изразих неточно, чичо.

— Е, постарай се да се изразяваш по-точно за в бъдеще.

Хулия разбърка съдържанието на чашата пред нея. Кафето беше студено и тя се зачуди дали племенницата не го бе сервирала така нарочно. Двамата с Муньос се бяха появили неочаквано у тях тази сутрин под предлог, че искат да уведомят семейството за последните събития.

— Мислите ли, че картината ще се намери? — попита старецът. Беше ги посрещнал, облечен по домашному, с пантофи и по пуловер, но подчертано дружелюбно, което компенсираше нацупеното изражение на племенницата му. Сега беше много потиснат — новината за смъртта на Менчу и кражбата на картината го беше засегнала дълбоко.

— Нещата са в ръцете на полицията — каза Хулия. — Би трябвало да я открият.

— Доколкото знам, съществува черен пазар на произведения на изкуството. Картината може да бъде продадена в чужбина.

— Така е, но полицията е разпространила репродукции. Аз самата им дадох няколко. Ще бъде трудно да я изнесат през граница.

— Не мога да разбера как са влезли в жилището ви. Разбрах от полицаите, че има специална брава и електронна алармена система.

— Възможно е Менчу сама да е отворила вратата. Основният заподозрян е приятелят й Макс. Има свидетели, които твърдят, че са го видели да излиза от външната врата.

— Познаваме го — намеси се Лола. — Той дойде веднъж с нея тук. Висок, хубав млад мъж. Прекалено хубав, струва ми се. Надявам се да го хванат бързо и да си получи заслуженото. За нас — тя погледна към празното място на стената — загубата е непоправима.

— Поне можем да разчитаме на парите от застраховката — каза съпругът й и се усмихна на Хулия. — Благодарение на съобразителността на тази очарователна млада дама… — Той като че изведнъж се сети за нещо и доби подходящо за случая мрачно изражение. — Но това, разбира се, няма да върне приятелката ви.

Лола Белмонте изгледа злобно Хулия.

— Това щеше да е върхът, ако на всичкото отгоре не бяха я застраховали. — Тя издаде презрително долната си устна. — Но сеньор Монтегрифо твърди, че в сравнение с парите, които бихме взели от търга, застраховката е дребно подаяние.

— Говорихте ли вече с Пако Монтегрифо? — попита Хулия.

— Да, той се обади сутринта. Извади ни от леглата, за да ни съобщи новините. Затова вече знаехме всичко, когато пристигна полицията. Той е толкова изискан човек. — Лола погледна мъжа си със зле прикрит гняв. — Винаги съм казвала, че цялата работа започна зле.

Алфонсо показа с жест, че си измива ръцете от случая.

— Горката Менчу даде добра оферта — каза той. — Не е моя вината, че впоследствие нещата се усложниха. Освен това последната дума винаги е била право на чичо. — Обърна се към Белмонте с преувеличена почтителност. — Не е ли така?

— Не съм чак толкова сигурна — каза племенницата.

Белмонте погледна Хулия над ръба на чашата си, която току-що бе вдигнал към устните си, и тя видя в очите му скритото пламъче, което й беше вече добре познато.

— Документите на картината са все още на мое име, Лолита — каза той, попивайки внимателно устни с една смачкана салфетка. — За зло или добро, открадната или не, съдбата на картината засяга мен. — Очите му срещнаха отново погледа на Хулия и този път в тях имаше искрена симпатия. — Що се отнася до тази млада дама — той й се усмихна окуражаващо, като че ли тя имаше нужда да бъде успокоявана, — убеден съм, че по време на цялата тази история се е държала безукорно. — Обърна се към Муньос, който все още не беше отворил уста. — Не сте ли съгласен?

Муньос се беше отпуснал в едно кресло с изпънати напред крака и пръсти, сключени под брадичката. Когато чу въпроса, примигна и наклони глава встрани, като че ли бяха прекъснали някакви негови сложни разсъждения.

— Несъмнено — отвърна той.

— Продължавате ли да сте уверен, че всяка загадка може да бъде разрешена с помощта на законите на математиката?

— Разбира се.

Този кратък диалог подсети Хулия за нещо.

— Днес не слушаме Бах — отбеляза тя.

— След това, което се е случило с приятелката ви и изчезването на картината, днес не ми се струва подходящ ден за музика. — Белмонте се замисли, а после се усмихна загадъчно. — Тъй или иначе, тишината е също толкова важна, колкото и организираните в система звуци. Не е ли така, сеньор Муньос?