Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Последен си тръгна инспектор Фейхо; трябваше му почти час, за да попълни показанията, дадени първо от Хулия и Муньос, а после и от Сесар, който дойде веднага, щом научи какво се е случило. Полицаят, който през живота си не беше поглеждал шахматна дъска, беше страшно объркан. Постоянно поглеждаше към Муньос, като че ли шахматистът бе някакво странно животно, но кимаше сериозно, докато слушаше техническите му обяснения. От време на време поглеждаше към Сесар или Хулия, сякаш подозираше, че тримата са му скроили някакъв страхотен номер. От време на време си вземаше бележки, подръпваше вратовръзката си и поглеждаше неразбиращо към знаците, изписани на картичката, която бе открита до тялото на Менчу. Не беше разбрал нищо от тълкуванията на Муньос — само главата го заболя нетърпимо. Това, което действително събуждаше интереса му, като изключим необичайността на цялата ситуация, бяха подробностите за разправията между Менчу и приятеля й предната вечер. Това се дължеше най-вече на сведенията, донесени от изпратения да проучи положението полицай — че Масимо Олмедия Санчес, двадесет и осем годишен, неженен, по професия фотомодел, не може да бъде открит никъде. Толкова повече, че двама свидетели — един шофьор на такси и портиерът на отсрещната сграда — бяха видели някакъв млад мъж да излиза от сградата, където се намираше апартаментът на Хулия, между дванадесет и дванадесет и петнадесет по обяд същия ден. Бутилката във вагината на убитата — голяма бутилка от джин „Бийфийтър’с“, почти пълна — подробност, който Фейхо спомена грубо и нееднократно, като някакво своеобразно отмъщение за шахматните глупости, с които го засипаха тримата — за него беше доказателство, че става дума за убийство по сексуални подбуди. В края на краищата, убитата — тук той се намръщи и доби подходящо за случая сериозно изражение, с което подчертаваше, че в повечето случаи хората получават това, което заслужават, — убитата не се отличавала с безупречен морал, ако се съдело по това, което бе чул току-що от Сесар и Хулия. Що се отнася до вероятната връзка на това убийство със смъртта на професор Ортега, то тя бе очевидна, като се вземе предвид изчезването на картината. Той даде още някои пояснения, изслуша отговорите, които Хулия, Муньос и Сесар дадоха на последните му въпроси, и накрая се сбогува, като се уговори с тях да го посетят на другия ден в полицейския участък.

— А вие, сеньорита, вече няма защо да се тревожите. — Той поспря на прага с достолепния вид на обществен служител, който е овладял напълно положението. — Вече знаем кого да търсим. Лека нощ.

Когато Фейхо затвори вратата зад себе си, Хулия се облегна на нея и погледна към двамата си приятели. Под пресъхналите й вече очи имаше тъмни сенки. Беше плакала много, от скръб и ярост, измъчена от собственото си безсилие. Още когато намериха тялото на Менчу, тя се бе разплакала тихо пред Муньос. После, когато пристигна Сесар, блед и объркан, с изписан по лицето ужас, тя се беше хвърлила на врата му, както когато беше дете. Плачът й се беше превърнал в ридания, беше се вкопчила в него, изгубила всякакъв контрол над себе си, а той не можеше да направи нищо, освен да й шепне безполезни утешения. С несигурен глас, прекъсван от хлипове, и обляно от сълзи лице, Хулия бе признала, че плаче не само заради смъртта на приятелката си — нервите й не издържаха на непоносимото напрежение от последните дни, унизителното съзнание, че убиецът си играе с тях, убеден в собствената си безнаказаност, уверен, че разполага с живота им.

Намесата на полицията имаше поне един положителен ефект: възвърна й усещането за реалност. Глупавото упорство на Фейхо, който отказваше да приеме очевидното, фалшивата учтивост, с която бе приел подробните им обяснения, без да разбира нищо, без да прави и най-малкия опит да разбере, затвърди убеждението й, че не може да очаква помощ от него. Обаждането на полицая, който бе пратен да търси Макс, и появата на двамата свидетели, бяха навели инспектора на обичайната мисъл, че най-простият мотив за престъплението обикновено е и най-вероятният. Историята за шахматната партия бе несъмнено интересна, нещо, което можеше да прибави към подробностите около убийството. Но по същество тя беше само един любопитен анекдот. Бутилката джин го доказваше — обикновена престъпна патология. „Защото, независимо от това, което четете в криминалните романи, сеньорита, очевидното невинаги е измамно.“