Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Напоследък непрекъснато се сблъскваше с хора, които играят шах. И всеки от тях имаше идеално оправдание за връзката си с картината на фламандския майстор. Прекалено много портрети се криеха в тази проклета картина.

Муньос. Да, той беше единственият човек, с когото се беше запознала, след като се заплете в тази тайнствена история. Когато не можеше да спи, когато се мяташе в леглото си, единствено неговият образ не се свързваше с кошмарите й. Муньос държеше единия край на кълбото с преждата, а всички останали — шахматни фигури и герои в историята — бяха на другия край. И все пак, тя не можеше да бъде напълно сигурна дори в него. Действително, видя го за първи път, след като всичко вече беше започнало, но пък преди историята да се върне за първи път назад към отправната си точка и да започне отново. Невъзможно беше дори да се каже със сигурност дали смъртта на Алваро и съществуванието на невидимия играч на шах са част от едно и също нейно движение.

Хулия спря. Чувстваше по лицето си докосването на влажната мъгла, която я заобикаляше. В крайна сметка можеше да бъде напълно сигурна единствено в себе си. Това беше единственият й актив — това и пистолетът, който все още носеше в чантата си.

Тя се упъти към шахматния клуб. Във входното антре имаше стърготини по пода, много чадъри, палта и шлифери. Миришеше на влага, цигарен дим, и имаше неопределимата атмосфера на място, посещавано предимно от мъже. Хулия поздрави директора Сифуентес, който притича припряно да я поздрави, и след като шепотът, предизвикан от появата й в клуба, утихна, се огледа, докато забеляза Муньос край една от масите. Беше се съсредоточил в играта, неподвижен като сфинкс, подпрял единия си лакът на масата, а брадичката — на дланта на другата си ръка. Противникът му, млад човек с дебели лещи на очилата, постоянно облизваше устните си и хвърляше тревожни погледи към Муньос, като че ли се боеше, че той всеки момент може да разбие сложната защита на неговия цар — ако се съдеше по нервността и изтощения му вид, изграждането й му бе струвало големи усилия.

Както винаги, Муньос беше спокоен и безразличен; създаваше впечатление, че само гледа дъската, дори без да разучава позициите. Може би отново беше потънал в мислите си, както бе споделил с Хулия, и се намираше на хиляди километри от развиващата се пред очите му партия, а математическата му мисъл сплиташе и разплиташе безбройни комбинации. Около масата няколко зяпачи разучаваха играта, видимо по-заинтригувани от самите играчи. От време на време коментираха шепнешком или предлагаха един или друг ход. Осезаемото им напрежение подсказваше, че очакват Муньос да изиграе решителния ход, който ще нанесе последния удар на младия човек с многото диоптри. Това обясняваше и неговата нервност. Очите му, увеличени от стъклата на очилата, се взираха в противника така, както би гледал някой роб, захвърлен на лъвовете в амфитеатъра, молещ всесилния император в пурпурна мантия за милост.

В същия миг Муньос вдигна очи и видя Хулия. В продължение на няколко секунди тя имаше чувството, че не може да я разпознае, после като че дойде на себе си — бавно, като че ли се събуждаше от сън или се връщаше от далечен път. Лицето му светна и той я поздрави с неопределен жест. После хвърли поглед към дъската, за да види дали нещата са все още в предишния си вид, и без да бърза или импровизира, очевидно в резултат на сериозно обмисляне, премести една пешка. Разочарован шепот се понесе около масата. Младият мъж с очилата го погледна — първо с удивление, а после като осъден на смърт, чиято екзекуция е била отменена в последния момент. Накрая на устните му се появи доволна усмивка.

— Реми — обяви един от зяпачите.

Муньос сви рамене и стана от масата.

— Да — каза той и допълни, без да гледа към дъската. — Но ако бях взел дамата с офицера, щеше да бъде мат в пет хода.

Той отиде при Хулия и остави другите да обсъждат това, което току-що бе казал. Хулия дискретно посочи към групичката около масата и каза тихо:

— Сигурно наистина ви мразят.

Муньос наклони глава на една страна. Слабата му усмивка можеше да се разтълкува и като израз на презрение.

— Предполагам — каза той и взе шлифера си. — Събират се като лешояди, и се надяват, че все ще се намери някой, който да ме разкъса на парчета.

— Но вие се оставяте умишлено да бъдете победен… Това трябва да е унизително за тях.

— Сигурно. — В гласа му нямаше и следа от самодоволство или гордост, а само спокойно презрение. — Но не биха пропуснали да наблюдават партиите ми за нищо на света.