Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Тя изгаси лампата и седна на килима пред картината на Ван Хойс. Виждаше хората от картината във въображението си, чуваше далечния шепот на вълните, понесли живота им, шума на прибоя около голямата шахматна партия, над която времето и пространството нямаха власт; чуваше безмилостното тиктакане на часовника, отправил своето предизвикателство към вековете, отмерващ часовете на една игра, чийто изход не можеше да предвиди никой. После забрави всичко — и Менчу, и тъгата си по отминалото време. Защото долови как по гърба й пропълзяват вече познатите тръпки. Усети нашествието на страха — и то й се стори странно утешително, защото събуждаше у нея известно болезнено любопитство. Подобно чувство изпитваше като дете, сгушила се в Сесар, в очакване на нова история. Може би капитан Хук не бе изчезнал в мъглите на миналото. Може би просто беше започнал да играе шах.

Когато Хулия се събуди, Менчу още спеше. Тя се облече колкото бе възможно по-тихо, остави един комплект ключове на масата и излезе, като заключи внимателно вратата след себе си. Беше почти десет часа, дъждът бе отстъпил мястото си на мрачна смесица от мъгла и смог, в която се размиваха очертанията на сивите сгради. Прелитащите коли имаха призрачен вид. Отраженията от фаровете им превръщаха асфалта в безкрайна плетеница от светлини, която обгърна Хулия в лъчиста нереалност, докато тя крачеше по улиците с ръце в джобовете.

Белмонте я посрещна, седнал в инвалидния си стол, в стаята, на чиято стена бе висяла картината на Ван Хойс. На грамофона пак се въртеше неизбежният Бах и Хулия се зачуди, докато вадеше досието на картината от чантата си, дали старецът не го пуска умишлено, когато я очаква. Той изрази учтиво съжаление за отсъствието на Муньос, шахматиста математик, както се изрази с неприкрита ирония, и започна внимателно да чете доклада на Хулия. В него бяха включени всички исторически данни за картината, заключенията на Муньос във връзка със загадъчната смърт на Роже д’Арас, снимки от различните етапи на реставрацията, както и цветната брошура, поръчана от „Клеймор’с“, в която бяха поместени подробни данни за картината и предстоящия търг.

— Отлично — каза той и затвори досието. — Вие сте една забележителна млада жена.

— Това не е само мое дело. Както знаете, участваха много хора… Пако Монтегрифо, Менчу Рок, Муньос… — Тя се поколеба. — Консултирахме се и със специалисти по история на изкуствата.

— Имате предвид покойния професор Ортега?

Хулия го погледна объркано.

— Не знаех, че случаят ви е известен.

Старецът се усмихна хитро.

— Е, както виждате, известен ми е. Когато тялото му беше открито, полицията се свърза с мен, племенницата ми и съпруга й. Един инспектор дойде да разговаря с мен… не помня името му… дебел, с големи мустаци.

— Фейхо, инспектор Фейхо. — Хулия отклони смутено поглед. „Дяволите да ги вземат всички тъпи, некадърни полицаи“, каза си тя. — Но вие не ми казахте нищо за това, когато бях тук последния път.

— Чаках вие да подхванете темата. Тъй като вие не споменахте нищо, реших, че си имате причини да мълчите.

Тонът му беше леко резервиран и Хулия разбра, че има опасност да загуби един съюзник.

— Мислех… вижте, съжалявам, наистина съжалявам… Боях се да не би такива новини да ви се отразят зле. В края на краищата, вие…

— Искате да кажете, притеснявали сте се заради възрастта и здравето ми? — Белмонте сключи костеливите си, осеяни с петна ръце на корема си. — Или сте се притеснявали, че новината може да повлияе на съдбата на картината?

Хулия поклати глава. Не знаеше какво да каже. После се усмихна и сви рамене със смутена искреност. Съзнаваше добре, че това бе единственият отговор, който би задоволил стария човек.

— Какво бих могла да кажа? — прошепна тя и се убеди, че решението й е било правилно, защото старецът също се усмихна, приемайки съучастническия тон, който тя предложи.

— Не се безпокойте. Животът е сложен, а човешките взаимоотношения — още повече.

— Уверявам ви, че…

— Не е необходимо да ме уверявате в каквото и да било. Говорехме за професор Ортега. Нещастен случай ли е било?

— Мисля, че да — излъга Хулия. — Поне така ми казаха.

Старият човек сведе поглед към ръцете си. Не можеше да се разбере дали й повярва.

— Въпреки това е ужасно… не мислите ли? — Той я загледа сериозно и продължително. В очите му се криеше смътно безпокойство. — Това нещо, имам предвид смъртта, винаги ме шокира. На моята възраст не би трябвало да е така. Странно е как, противно на всякаква логика, човек се вкопчва в живота със сила, обратнопропорционална на количеството живот, на което може да разчита.