Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Старият човек мълча доста дълго, като че ли се опитваше да разбере какво се крие зад въпроса й.

— Никой не е проявявал интерес нито към едното, нито към другото. Когато жена ми беше жива, в къщи често идваха гости. Тя беше по-общителна от мен. Но откакто овдовях, поддържам контакти само с няколко стари приятели. Например Естебан Кано. Вие сте прекалено млада, за да помните големите му успехи — беше блестящ цигулар. Само че почина преди две години. Работата е там, че ограниченият кръг на моите приятели все повече намалява. — Той се усмихна примирено. — Имам един друг добър приятел, Пепе. Пепин Перес Хименес, пенсионер като мен. Още посещава клуба и от време на време се отбива да изиграем по една партия шах. Но вече е почти на седемдесет и получава ужасни пристъпи на мигрена, ако играе повече от половин час. А беше голям шахматист навремето. Сега играя най-често сам със себе си. И, разбира се, с племенницата си.

Хулия, която тъкмо си вадеше цигара, замръзна. След малко се раздвижи отново, но много бавно, сякаш се боеше, че всеки припрян или нетърпелив жест би могъл да изтрие току-що чутите думи.

— Вашата племенница играе шах?

— Лола? Играе, и то много добре. — Старецът й отправи странна усмивка, сякаш съжаляваше, че положителните черти на племенницата му не обхващат и други страни на живота й. — Аз сам я научих някога, но ученичката надмина учителя.

Хулия се опитваше да запази спокойствие. Насили се да запали цигарата си и да си дръпне два пъти, преди да проговори отново. Усещаше забързаните удари на сърцето си.

— Какво мисли племенницата ви за картината? Одобрява ли решението ви да я продадете?

Въпросът беше изстрел в тъмното.

— Много даже. А съпругът й беше още по-настоятелен. — В гласа на стареца се прокрадваше горчивина. — Несъмнено Алфонсо вече е изчислил на кой номер ще заложи и последното сентимо, което ще вземе от продажбата.

— Но още не е взел парите — подчерта Хулия.

Старецът я изгледа вторачено. В бледите му, сълзящи очи проблесна остра светлина, но бързо изгасна.

— По мое време — каза той неочаквано весело, със спокойна ирония, — казвахме, че пилците се броят наесен.

— Споменавала ли е племенницата ви за някаква тайна, свързана с картината, с хората в нея или с шахматната партия?

— Не си спомням нищо подобно. Вие бяхте първата, която заговори пред мен за тези неща. За нас картината винаги е имала особена стойност, но никога не сме намирали нещо странно или тайнствено в нея. — Той погледна замислено правоъгълното петно на стената. — Всичко изглеждаше съвсем очевидно.

— Имате ли представа дали по времето, когато Алфонсо ви е запознал с Менчу Рок, или даже преди това, племенницата ви е преговаряла с някой друг!

Белмонте се намръщи. Такава възможност явно никак не му харесваше.

— Искрено се надявам да не го е правила. В края на краищата картината беше моя. — Очите му гледаха зорко и хитро. — И все още е.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, дон Мануел?

— Разбира се.

— Чували ли сте някога племенницата ви или съпругът й да са търсили мнението на специалист по история на изкуството?

— Мисля, че не. Поне не помня, а мисля, че бих запомнил такова нещо. — Погледът му отново стана подозрителен. — Това беше специалността на професор Ортега, нали? История на изкуството… Надявам се, не се опитвате да намекнете…

Хулия разбра, че е отишла прекалено далеч, затова му отправи една от най-сияйните си усмивки.

— Нямах предвид точно Алваро Ортега, а кой да е специалист по темата. Не би имало нищо странно в това племенницата ви да иска да научи нещо повече за историята на картината — или за нейната цена.

Белмонте огледа замислено осеяните си със старчески петна ръце.

— Никога не е споменавала нещо подобно. Мисля си, че би го направила, защото сме разговаряли често за Ван Хойс. Особено, когато разигравахме партията от картината. Разбира се, ние просто я продължавахме. И знаете ли какво? Въпреки че белите имат видимо предимство, Лола винаги печелеше с черните.

Тя се скита безцелно из мъглата почти цял час. Опитваше се да подреди мислите си. Капчици влага блещукаха по лицето и косите й. Мина покрай хотел „Палас“, където портиерът, с цилиндър, целият обточен в златни ширити, се криеше под стъклената козирка на входа, увит в наметало, като жител на Лондон от деветнадесети век. Фигурата му се съчетаваше идеално с мъглата. Хулия си каза, че липсва само карета с два коня, с фенери, едва мъждукащи в мъглата, и високата, слаба фигура на Шерлок Холмс, който слиза от нея, последван от верния си спътник доктор Уотсън. А някъде от мрака ги наблюдава професор Мориарти. Наполеон на престъпния свят. Злият гений.