Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— О, да, дори е бил много пристрастен играч. Имало един автомат, известен като Играчът на Мелцел, който практически никога не губел партия. По е писал есе за него, някъде около 1830 година. За да разгадае тази мистерия, използвал шестнадесет различни аналитични подхода и стигнал до извода, че в автомата трябва да се крие човек.

— Това ли правите вие сега? Търсите скрития човек?

— Опитвам се, но не мога да гарантирам нищо. Не съм Едгар По.

— Надявам се да успеете. За мен това е много важно — всъщност вие сте единствената ми надежда.

Муньос сви рамене и мълча дълго, преди да отговори.

— Не ми се иска да събуждам във вас излишни надежди — каза той, след като бяха повървели известно време. — Когато започнах да играя шах, имаше моменти, в които изпитвах абсолютна увереност, че не мога да загубя нито една партия. Тогава, когато се намирах на върха на еуфорията, ме биха и това ме накара да стъпя отново здраво на земята. — Той присви очи, като че ли се опитваше да различи нечий силует в мъглата. — Винаги има някой, който е по-добър от теб. Затова е препоръчително човек да се поддържа в състояние на здравословна несигурност.

— Тази несигурност ми се струва ужасна.

— Имате основание да мислите така. Защото колкото и напрегната да е една партия, играчът знае, че това е безкръвна битка. Винаги може да се утеши с мисълта, че в крайна сметка това си е една игра. Но във вашия случай нещата не стоят така.

— А вие? Мислите ли, че той знае каква е ролята ви в тази история?

Муньос отговори уклончиво.

— Не съм убеден, че знае кой съм. Но не може да не знае, че има срещу себе си човек, който може да тълкува ходовете му. Иначе играта не би имала смисъл за него.

— Мисля си, че трябва да посетим Лола Белмонте.

— Съгласен съм.

Хулия погледна часовника си.

— Така или иначе почти стигнахме до нас, няма ли да се качите да ви направя кафе? Менчу спа снощи при мен, но вече трябва да е станала. Има си проблеми.

— Сериозни проблеми?

— Така изглежда, и снощи се държа много странно. Ще ми се да се запознаете — особено сега.

Те пресякоха булеварда, заслепявани от фаровете на колите.

— Ако се окаже, че зад цялата тази история се крие Лола Белмонте — заяви неочаквано Хулия, — ще я убия с голи ръце.

Муньос я погледна изненадано.

— Ако предположим, че моята теория за агресиите е вярна — каза той, и тя забеляза в погледа му подчертано уважение, — от вас би излязла отлична шахматистка, ако решите някога да се заемете с шах.

— Вече съм се заела — каза Хулия, взирайки се гневно в сенките, които преминаваха в мъглата покрай нея. — Играя от известно време — и никак не ми харесва.

Хулия пъхна ключа в секретната ключалка и го завъртя два пъти. Муньос чакаше до нея на площадката. Беше свалил шлифера си и го беше метнал на ръката си.

— Сигурно е страшно разхвърляно — каза тя. — Нямах време да разтребвам сутринта.

— Не се притеснявайте. Важното е кафето.

Хулия влезе в ателието и вдигна щората от големия тавански прозорец. Мъгливата светлина нахлу в стаята и въздухът посивя, но най-далечните ъгли на помещението останаха в сянка.

— Въпреки това е тъмно — каза тя и посегна да запали лампата, когато забеляза изражението на Муньос. Проследи погледа му, обзета от внезапна паника.

— Къде сте преместили картината? — попита той.

Хулия не отговори. Имаше чувството, че нещо дълбоко в нея експлодира. Стоеше напълно неподвижна, с широко отворени очи, вторачена в празния статив.

— Менчу — прошепна тя накрая. Стаята се въртеше около нея. — Тя се опита да ме предупреди снощи, но аз не я разбрах.

Стомахът й се свиваше. Усети горчив вкус на жлъчка в устата си. Погледна към Муньос и затича към банята, но й прилоша и се подпря на вратата на спалнята си. И тогава видя Менчу. Тя лежеше по гръб на пода пред леглото. Шалът, с който беше удушена, беше още около шията й. Полата й беше гротескно вдигната до кръста, и във вагината й беше напъхана бутилка.

Беше седем часът вечерта, когато съдията нареди най-сетне да изнесат тялото. Вече се беше стъмнило. През целия ден полицаи и следователи сноваха из къщата, светкавиците на фотоапаратите проблясваха във входното антре и спалнята. Накрая отнесоха Менчу на носилка. Издърпаха ципа на белия найлонов чувал над лицето й, и сега от нея бе останал само очертания с тебешир на пода силует. Силуетът нарисува един безразличен полицай — същия, който караше синия форд, когато Хулия извади пистолет срещу него на Растро.