Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Забеляза, че шофьорът ги оглежда любопитно в огледалото за обратно виждане. Когато погледна отново към Менчу, забеляза, че погледът й е необичайно ясен, като че в съзнанието й бе останало някакво ъгълче, незасегнато от алкохола и наркотиците. Погледът на приятелката й беше изненадващо дълбок, мрачен и многозначителен — толкова несъответстващ на състоянието й, че Хулия се стресна.

— Ти нищо не разбираш — каза Менчу, поклащайки измъчено глава, като ранено животно. — Но каквото и да се случи… Искам да знаеш…

Тя спря рязко, като че ли си прехапа езика, и погледът й отново се зарея в сенките. Хулия беше озадачена. Събра й се прекалено много за една нощ. Каза си, изпълнена със смътни, недобри предчувствия, че сега й липсва само да открие поредната картичка до звънеца.

Но тази нощ никой не беше оставял никаква картичка. Хулия можа да се посвети спокойно на грижите си за Менчу, която се движеше като из мъгла. Хулия я накара да изпие две чаши кафе и я накара да си легне. Чувстваше се като психотерапевт по време на сеанс. Успя постепенно, много търпеливо, да възстанови по несвързаното бръщолевене на приятелката си какво точно се бе случило. Във възможно най-неподходящия момент Макс, неблагодарникът, си навил на пръста да замине за Португалия. Сервирал й някаква история, че си намерил там работа. Менчу се чувствала зле и егоистичното му желание да замине я накарало да го обвини в липса на всякакво чувство за дълг. Скарали се, и вместо да се сдобрят в леглото, както обикновено, той хлопнал вратата и си тръгнал. Менчу не знаеше дали той има намерение да се върне или не, но обяви, че й било все едно. Решена да не остава сама, отишла в „Стефан’с“. Няколко смръквания прояснили главата й и я докарали до състояние на агресивна възбуда. Напълно забравила Макс, си седяла в един ъгъл и се наливала с много сухи мартинита. Заглеждала един страхотен мъж, който също я бил забелязал. Тогава атмосферата изведнъж се променила. Пако Монтегрифо се появил, за свое нещастие. Бил с една от неговите окичени с бижута уличници. Споменът за окрадените проценти бил още пресен в съзнанието й, а освен това й се сторило, че долавя известна ирония в поздрава му. Както се казва в романите, това наляло масло в огъня. Цапнала му един-единствен шамар, ама качествен, и предизвикала голяма суматоха сред посетителите. Грандиозен скандал, край на историята. Завеса.

Хулия зави Менчу и поседя още малко при нея. Към два часа тя най-сетне заспа. Понякога махаше насън с ръце и бърбореше нещо несвързано през стиснати устни. Рошавата й коса покриваше лицето. Хулия гледаше бръчките, вдълбани около устата й, и черните следи от туш за мигли, размазан от пот и сълзи. В този си вид приятелката й имаше трогателния вид на застаряваща проститутка след неуспешна нощ. Сесар несъмнено би успял да направи някакво заядливо обобщение, но точно сега не й се мислеше за него. Улови се, че се моли да й бъде дарено необходимото смирение, за да остарее с достойнство, когато й дойде времето. Сигурно беше ужасно, когато при такова корабокрушение нямаш сигурен сал, за който да се заловиш. Тя съзнаваше, че Менчу може да й бъде майка, и дори се засрами от себе си, като че ли тази мисъл беше предателство спрямо спящата й приятелка.

Хулия допи изстиналото кафе и си запали цигара. По капандурата отново плющеше дъжд — звукът на самотата, каза си тя тъжно. Това й напомни една друга дъждовна нощ преди година — нощта, когато приключи връзката й с Алваро. Тогава нещо в нея се пречупи завинаги — като непоправима повреда в някой механизъм. Знаеше, че от този момент нататък горчивата сладост на самотата, изпълнила сърцето й, щеше да бъде единственият сигурен спътник през останалата част от житейския й път — под едно небе, на което боговете се заливаха от смях, самите те осъдени на бавна смърт. Тази нощ тя бе седяла дълго под душа, парата се виеше наоколо като гореща мъгла, а сълзите й се смесваха с водата, която плющеше по косата и голото й тяло. Чистата, топла вода отми от нея Алваро — цяла година преди същинската му, физическа смърт. И по една от онези странни иронии, толкова обичани от съдбата, и самият Алваро срещна така своята смърт — във ваната, с широко отворени очи и счупен врат, под плющящата вода, под дъжда.

Тя прогони спомена, видя го как потъва в сенките на ателието. После се сети за Сесар и започна бавно да полюлява глава в такт с някаква тъжна, въображаема мелодия. Точно сега й се искаше да положи глава на рамото му, да притвори очи и да вдишва деликатния аромат на тютюн и мирта, който й бе познат още от детството, ароматът, който свързваше винаги със Сесар. Искаше й се отново да преживеят заедно всички тези истории, при които си сигурен от самото начало, че ще имат щастлив край. Колко далечни й се струваха тези дни на щастливия край, несъвместими по какъвто и да било начин с ясния поглед на зрелостта! Колко трудно й беше понякога да се погледне в огледалото и да осъзнае, че е осъдена на вечно изгнание от Небивала земя.