Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Навън беше студено, въздухът беше натегнал от влага. Потръпвайки в тежкото кожено палто, Хулия излезе на улицата и спря едно минаващо такси. Нощните светлини прелитаха по лицето й, докато тя кимаше от време на време, слушайки с нежелание бърборенето на шофьора. Облегна се на седалката и затвори очи. Преди да излезе, беше включила алармата и превъртяла два пъти ключа на желязната врата. Пред външната врата не се удържа да не погледне подозрително към цепнатината до звънеца. Боеше се, че може да види там нова картичка, но не откри нищо. Невидимият противник все още обмисляше следващия си ход.

В „Стефан’с“ беше пълно с хора. Първо видя Сесар, който седеше на един диван със Серхио. Младият човек изглеждаше много привлекателен с разчорлената си руса коса, паднала над челото. Сесар му шепнеше нещо, а той кимаше. Антикварят беше кръстосал крака и пушеше. Ръката, с която държеше цигарето, бе отпуснал на коляното си, а с другата жестикулираше, близо до ръката на своето протеже, но без да я докосва. Щом видя Хулия, той стана да я посрещне. Не изглеждаше изненадан, че я вижда тук в такъв час, без никакъв грим и по джинси.

— Там е. — Той посочи към вътрешността на клуба. Лицето му не изразяваше нищо особено, освен известно развеселено любопитство. — На един от диваните отзад.

— Много ли пи?

— Като смок. Освен това се боя, че има полепнал бял прашец по всички отвори на тялото. Посещава подозрително често тоалетната, не е възможно всеки път да й се пикае. — Сесар огледа цигарата си и се усмихна злорадо. — Преди малко направи сцена на бара, удари шамар на Монтегрифо. Представяш ли си, скъпа? Беше наистина — той се наслаждаваше на аромата на думата като познавач, преди да я произнесе, — наистина възхитително.

— А Монтегрифо?

Изразът на Сесар стана жесток.

— Беше фантастично, скъпа, почти божествено. Тръгна си, вдървен и достолепен, както му е обичаят. Беше с една много привлекателна блондинка — малко простовата, но елегантно облечена. Горкото момиче, беше ужасно притеснено. Не мога да я виня — усмивката му беше зла. — Трябва да призная, принцесо, този тип има стил. Понесе шамара, без да мигне, като силните мъже от филмите. Интересна личност е този твой аукционер. Действително се държа безупречно. Хладен и невъзмутим.

— Къде е Макс?

— Не съм го виждал тази вечер, за съжаление. — Усмивката му изрази почти перверзна наслада. — Ако и той беше тук, удоволствието щеше да е пълно — това би било върхът.

Хулия остави Сесар и тръгна из клуба. Видя няколко познати и ги поздрави, но не спря, за да разговаря с тях. Най-сетне видя Менчу, сама, отпусната на един диван. Очите й бяха оцъклени, късата й пола се беше плъзнала нагоре, на единия й чорап се беше пуснала огромна бримка.

— Менчу.

Тя погледна Хулия, като че ли й беше трудно да я разпознае. Поклати глава, мънкайки несвързано, и се изсмя с несигурен, пиянски смях.

— Пропусна представлението — изфъфли тя след малко. — Не можа да видиш онова копеле. Половината му физиономия беше червена като домат — поизправи се и потърка зачервения си нос, без да обръща внимание на любопитните и възмутени погледи на хората от съседните маси. — Арогантен глупак.

Хулия чувстваше, че всички ги гледат, чуваше коментарите и се беше изчервила.

— Можеш ли да станеш, за да си тръгнем?

— Мисля, че ще се справя. Но първо трябва да ти кажа…

— Ще ми кажеш после. Хайде да си вървим.

Менчу се изправи с усилие на крака и придърпа несръчно полата си надолу. Хулия наметна палтото на раменете й и успя да я подкара към изхода в сравнително приличен вид. Сесар ги пресрещна.

— Всичко наред ли е?

— Да. Мисля, че ще се справя.

— Сигурна ли си?

— Да. Ще се видим утре.

На улицата Менчу започна да залита, някой подвикна някакъв цинизъм от прозореца на минаваща кола.

— Отведи ме у дома, Хулия… моля те.

— У вас или у нас?

Менчу се движеше като сомнамбул. Гледаше я, като че ли не я познаваше.

— У вас — каза тя накрая.

— Ами Макс?

— Приключих с Макс. Скарахме се. Край.

Взеха такси. Менчу се сви на задната седалка и се обля в сълзи. Хулия обгърна с ръка треперещите й рамене. Таксито спря на червено и ярката светлина от една близка витрина освети опустошеното лице на Менчу.

— Съжалявам. Аз съм една…

Хулия продължаваше да се чувства неловко. Положението беше жалко и смешно. „Дяволите да го вземат Макс — каза си на ум. — Дяволите да ги вземат всички.“

— Не ставай глупава — прекъсна тя приятелката си.