Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Искате да кажете — попита Хулия, — че цялата тази история с аерозола върху колата и заплахата за бялата дама е била просто блъф?

— Това не би ме учудило ни най-малко.

— Но защо?

— Защото нашият противник е избрал хода, който и аз бих избрал на негово място: той взема белия топ от b6 с пешката, която беше на a7 . Това облекчава натиска, който белите оказват върху черния цар — а той е в извънредно тежка позиция. — Муньос поклати възхитено глава. — Казах ви, че е добър играч.

— И сега? — попита Сесар.

Муньос прекара ръка по челото си и погледна замислено към дъската.

— Сега имаме две възможности. Може да вземем черната дама, но това ще принуди противника ни също да се стреми към размяна на дамите — той хвърли поглед към Хулия, — а на мен това не ми харесва. Не би трябвало да го принуждаваме да направи нещо, от което се е отказал. — Отново поклати глава, като че ли белите и черните фигури потвърждаваха мислите му. — Странното е, че той знае, че ние ще разсъждаваме по този начин. Това си има своите предимства за нас — аз виждам ходовете, които прави, той ни изпраща описанието им, а той може само да предвижда нашите. Но въпреки това може да им влияе. Досега винаги сме правили това, което е очаквал от нас.

— Имаме ли друг избор? — попита Хулия.

— Засега не. Но по-късно може и да имаме.

— И какъв е следващият ни ход?

— Местим офицер от f1 на d3 , и така поставяме в опасност неговата дама.

— А той или тя какво ще направят?

Муньос помълча, преди да отговори.

— В шаха също има ограничение на възможните прогнози. Най-добрият, съответно най-вероятният ход, е този, който поставя противника във възможно най-неизгодна позиция. Затова един от начините за оценка на вероятността на следващия ход, е да си представим, че той вече е бил направен, и да анализираме играта от гледна точка на противника. Което ще рече, разполагаш със своите сили, но се поставяш на мястото на другия. Оттам предполагаш следващия ход и се връщаш в кожата на противника си, тоест в собствената си кожа. И така до безкрайност, докъдето успееш да стигнеш. Аз знам докъде съм стигнал в този анализ, но не знам докъде е той.

— Според вашите разсъждения — каза Хулия, — би трябвало той да избере най-опасния за нас ход.

Муньос се почеса по врата. После премести много бавно белия офицер на d3 , близо до черната дама. Замисли се дълбоко, анализирайки новите позиции. После каза:

— В едно съм сигурен — че той ще вземе някоя от нашите фигури.

Иззвъняването на телефона я накара да подскочи. Отдели бавно напоения с разтворител тампон от частта на картината, върху която работеше — едно неподатливо петно от лак върху къс от дрехата на Фердинанд Алтенхофен. Стисна пинсетата със зъби и погледна подозрително телефона, който бе на килима в краката й. Чудеше се дали, ако вдигне слушалката, отново ще трябва да слуша някое от дългите мълчания, които се бяха превърнали в част от ежедневието й през последните две седмици. Първите няколко пъти просто държеше слушалката до ухото си, без да казва нищо, чакайки нетърпеливо да долови някакъв звук, дори да е само дишане, някакъв признак на живот, човешко присъствие от другата страна, колкото и обезпокоително да би било то. Но чуваше само бездна от тишина, дори без успокоителното щракване от затварянето на слушалката. Другият — бил той мъж или жена — винаги издържаше по-дълго. Който и да бе той, просто си стоеше, слушаше и не даваше никакви признаци на припряност или опасения, че полицията може да проследява повикванията. Най-лошото беше, че който и да бе той, нямаше никаква представа, че не го застрашава нищо. Хулия не бе казала никому за обажданията, дори на Сесар и Муньос. Без да разбира точно защо, тя се срамуваше от тях, чувстваше се унижена от това нарушаване на личния й живот, от натрапеното присъствие в нощта и тишината, които бе обичала толкова, преди да започне кошмарът. Обажданията бяха като ритуално насилие, без думи и жестове, което се повтаряше всеки ден.

Тя вдигна слушалката след шестото иззвъняване и с облекчение чу гласа на Менчу. Но облекчението й беше краткотрайно, защото Менчу беше страшно пияна. Хулия си каза разтревожено, че това може би се дължеше и на нещо по-силно от алкохол в кръвта й. Като говореше доста високо, за да надвика шума на разговорите и музиката, и същевременно доста несвързано, Менчу й каза, че е в „Стефан’с“ и започна някаква объркана история, в която участваха Макс, картината на Ван Хойс и Пако Монтегрифо. Хулия не разбра нищо, помоли Менчу да обясни отново какво се е случило, но приятелката й избухна в истеричен смях и затвори.