Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Сесар стоеше отдясно. Със сребристата си коса и копринения халат приличаше на герой от комедия от началото на века; спокоен, изискан, със съзнанието на собственик на двестагодишния килим, върху който стоеше Муньос. Хулия го наблюдаваше как вади от джоба си пакета цигари с позлатен филтър и поставя една в цигарето си от слонова кост. Сцената щеше да се запечата завинаги в съзнанието й; на фона на тъмно проблясващите антики, стройните фигури на героите, нарисувани на тавана; двусмислената елегантност на застаряващия франт, изправил се лице в лице със слабия, одърпан мъж в измачкан шлифер. Двамата се гледаха мълчаливо, сякаш чакаха суфльора, скрит зад някоя старинна мебел, да подаде сигнал за начало на последното действие.

От мига, в който Хулия бе забелязала нещо познато в лицето на младия човек, взрян в обектива с цялата сериозност на своите петнадесет или шестнадесет години, тя бе разбрала как ще се развие последното действие и какъв ще бъде краят му. Гледаше любимите си главни герои, седнала на удобната кушетка на Сесар, и мислите й блуждаеха лениво. Не би могла да се сдобие с такова хубаво място в нито един театър. Тогава в паметта й изплува един спомен — съвсем скорошен спомен, и тя разбра, че вече е прехвърляла сценария, при това само преди няколко часа, в зала номер дванадесет на „Прадо“: картината на Брьогел, ударите на барабаните като фон на унищожителния дъх на неизбежността, отнасящ и последното стръкче трева на земята, творението всмукано от последния, гигантски водовъртеж, а някъде зад почернелите хълмове, димящите руини и огъня на пожарите се носеше гърленият смях на пиян бог, дошъл на себе си след олимпийски махмурлук. Същото бе обяснил и другият фламандец, Питер Ван Хойс, старият придворен художник на херцогство Остенбург — по свой начин, по-деликатно, с по-фини намеци, по-загадъчно и изискано от бруталния Брьогел. В крайна сметка всички картини бяха изображение на една и съща картина, също както и всички огледала даваха отражението на едно и също отражение, а всяка смърт беше смърт на една и съща Смърт:

Тя прошепна на себе си стиховете, загледана в Сесар и Муньос. Всичко беше готово. Можеха да започват. Жълтеникавото сияние на английската лампа обгръщаше двамата главни герои в светлинен конус. Сесар наведе леко глава и запали цигарата си. Като че ли това бе сигнал за начало на диалога, Муньос кимна леко и каза:

— Надявам се, че тук някъде има шахматна дъска, Сесар.

Не бяха най-подходящите встъпителни думи, и като реплика не бяха особено блестящи, каза си Хулия. Един изобретателен драматург несъмнено би сложил нещо по-внушително в устата му. Но за съжаление, каза си тя безутешно, авторът на тази трагикомедия бе също толкова посредствен, колкото и светът, който бе създал.

— Струва ми се, че няма да има нужда от дъска — отвърна Сесар и с това нивото на диалога се подобри. Не толкова заради думите, колкото заради съвършения тон, с който бяха изречени — особено тази нотка на отегчение, която Сесар придаде на фразата. Тонът беше типичен за него — би могъл да говори така, наблюдавайки сцена, разиграваща се в далечината, седнал на боядисан в бяло градински стол от ковано желязо, с едно много сухо мартини в ръка. Сесар бе усъвършенствал декадентските си пози, собствената си хомосексуалност и извратеност, издигайки ги до нивото на изящните изкуства. Хулия го бе обичала и заради това и можеше да оцени по достойнство тази безкомпромисна точност на позата, изпълнена до последния съвършен детайл. Най-интересно беше, че бе съумял да я заблуждава в продължение на двадесет години. Въпреки че, откровено казано, тя сама си беше виновна за заблудата. В Сесар нямаше никаква промяна. Той не изпитваше нито тревога, нито разкаяние за това, което бе сторил. Хулия бе напълно уверена в това. Изглеждаше все така изискан и коректен, както навремето, когато разказваше на Хулия прекрасните истории за влюбени и рицари, за Дългия Джон Силвър, за Уенди, Лагардер и сър Кенет, рицаря на Леопарда. Това беше същият човек, който бе убил Алваро и го бе оставил да лежи под душа с отворени очи и беше забил бутилката джин между краката на мъртвата Менчу. Хулия вкусваше собствената си горчивина. „Ако това е той — мислеше тя, — а няма съмнение, че е той, тогава аз съм тази, която се е променила. Затова тази вечер го виждам с други очи; виждам го като съвсем друг човек: подлец, измамник и убиец. И все пак седя тук като прикована, и слушам всяка негова дума. След малко, вместо да ми разкаже за някой пиратски подвиг в Карибско море, ще се опита да ме убеди, че е направил всичко заради мен, или нещо подобно. И аз ще го слушам с интерес, както винаги, защото това е най-забележителната от всичките му истории, по-страховита и увлекателна от всичко, което ми е разказвал досега.“