Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Съгласен съм с него и по двата въпроса — каза Рос. — Да се надяваме, че тази енергичност е прелюдия към пълното му възстановяване.

— Хирургът му е на същото мнение. Мистър Оуен ми каза, че модерната хирургия е отбелязала бърз напредък по време на войната, тъй като мнозина войници е трябвало да бъдат оперирани, без да се търси второ и трето мнение. Преди трийсет години Себ щеше да остане в инвалидна количка до края на живота си, но не и днес.

— Още ли се надява да иде в Кеймбридж за следващата учебна година?

— Мисля, че да. Наскоро беше посетен от наставника си, който му каза, че може да заеме мястото си в Питърхаус през септември. Дори му даде книги за четене.

— Е, едва ли има много неща, които да го разсейват.

— Странно, че го споменавате, защото напоследък започна да проявява жив интерес към развитието на компанията, което донякъде ме изненадва — каза Ема. — Всъщност той чете протоколите от всяко заседание на борда, от първата до последната страница. Дори си купи десет акции, което му дава законното право да следи всеки наш ход, и трябва да ви кажа, Рос, че изобщо не се срамува да изразява мнението си, включително и за предложението за построяването на „Бъкингам“.

— Несъмнено повлияно от всеизвестното мнение на майка му по въпроса — усмихна се Бюканан.

— Не, точно това е странното — каза Ема. — Като че ли някой друг го съветва точно по този въпрос.

Ема избухна в смях.

Хари я погледна от другия край на масата и остави вестника.

— Тъй като не мога да открия абсолютно нищо развеселяващо в днешния „Таймс“, ще те помоля да споделиш шегата с мен.

Ема отпи глътка кафе и отново насочи вниманието си към „Дейли Експрес“.

— Оказва се, че лейди Вирджиния Фенуик, единствената дъщеря на деветия граф Фенуик, е подала искане за развод с графа на Милано. Уилям Хики предполага, че Вирджиния ще получи обезщетение от около четвърт милион паунда, апартамента им на Лаундс Скуеър, както и имението в Баркшър.

— Не е зле за две години работа.

— Естествено, споменава се и Джайлс.

— Това става винаги, когато Вирджиния се появи в новините.

— Да, но в случая е доста ласкателно — каза тя и зачете: — „Първият съпруг на лейди Вирджиния сър Джайлс Барингтън, депутат от Бристолското пристанище, се сочи от мнозина като бъдещ министър от кабинета, ако лейбъристите спечелят следващите избори.“

— Не мисля, че е много вероятно.

— Джайлс да стане министър ли?

— Не. Лейбъристите да спечелят следващите избори.

— „Той се доказа като блестящ оратор и неотдавна се сгоди с доктор Гуинет Хюз, преподавател в Кралския колеж в Лондон.“ — продължи Ема. — Следва чудесна снимка на Гуинет и отвратителна на Вирджиния.

— На Вирджиния няма да й хареса — каза Хари и се върна към „Таймс“. — Но няма какво толкова да направи по въпроса.

— Не бъди толкова сигурен — каза Ема. — Имам чувството, че точно този скорпион още не е изгубил напълно жилото си.

Всяка неделя Хари и Ема пътуваха от Глостър до Харлоу на свиждане при Себастиан. Естествено, Джесика винаги беше с тях, тъй като не искаше да пропуска нито една възможност да види по-големия си брат. Всеки път, когато завиваше наляво от портите на Имението, за да поеме към болницата, Ема не можеше да се отърси от спомена за първия път, когато бе изминала дългия път, сигурна, че синът й е загинал в автомобилна катастрофа. Беше благодарна, че не се беше обадила на Грейс и Джайлс да им съобщи новината и че Джесика беше на палатков лагер в Куонтокс, когато позвъни наставникът. Единствено горкият Хари беше преживял двайсет и четири часа с мисълта, че никога повече няма да види сина си.

Джесика смяташе свижданията за най-важното събитие в седмицата. Щом пристигаха в болницата, тя поднасяше на Себ последното си произведение на изкуството и след като покриваше всеки квадратен сантиметър от гипса му с образи, се заемаше със стените. Старшата сестра окачаше всяка нова картина в коридора на отделението, но сподели, че скоро ще им се наложи да продължат със стълбището и долния етаж. Ема можеше само да се надява, че Себастиан ще бъде изписан преди картините на Джесика да стигнат до рецепцията. Винаги малко се притесняваше, когато дъщеря й представяше на старшата сестра поредното си творение.

— Не е нужно да се притеснявате, мисис Клифтън — каза мис Пъдикомби. — Трябва да видите някои от цапаниците, които дават други родители и очакват да ги окача в кабинета си. Във всеки случай, когато Джесика стане известна художничка, ще ги продам всичките и ще построя с парите ново отделение.