Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Двама от носачите знаят номера на тази кола — каза шофьорът. — Ще се оглеждат специално за нас.

— Как е акцентът ми? — попита Гленартър.

— Мен можеш да заблудиш, но пък аз не съм английски джентълмен. И ще трябва да се надяваме, че никой на борда не се е срещал с лорд Гленартър.

— Малко вероятно е. Той е над осемдесет и не се е появявал в обществото, откакто жена му умряла преди десет години.

— Той не е ли далечен роднина на Барингтънови? — попита Лайъм.

— Точно затова избрах него. Ако САС имат на борда свои хора, те ще проверят в „Кой кой е“ и ще приемат, че съм роднина.

— Ами ако се сблъскаш с някой от семейството?

— Няма да се сблъсквам с някой . А ще блъсна всички. — Шофьорът се изкиска. — А сега ми кажи как да стигна до другата си каюта, след като натисна бутона?

— Ще ти дам ключа в девет часа. Помниш ли къде е общият клозет на шеста палуба? Там ще трябва да се преоблечеш, след като излезеш за последен път от каютата си.

— В края на салона първа класа. И между другото, друже, това е тоалетна, а не клозет — каза лорд Гленартър. — Дребни грешки от този род могат да доведат до издънки. Не забравяй, този кораб е типично английско общество. Висшата класа не се смесва с втора класа, а онези от втора няма и да помислят да разговарят с пътуващите в туристическата. Така че може да имаме трудности с поддържането на връзка.

— Но аз четох, че това е първият лайнер с телефон във всяка каюта — каза Лайъм. — Ако изникне нещо спешно, просто набираш седемстотин и дванайсет. Ако не вдигна, сервитьорът в грила се казва Джими и…

Полковник Скот-Хопкинс не гледаше към „Бъкингам“. Той и колегите му внимателно наблюдаваха тълпата на кея и търсеха следи от ирландско присъствие.

Засега не беше видял нито едно познато лице. Капитан Хартли и сержант Робъртс, които бяха служили в Северна Ирландия, също не откриваха нищо. Забеляза го не друг, а ефрейтор Кран.

— Четири часа, стои сам зад тълпата. Не гледа кораба, а само пътниците.

— Какво прави там, по дяволите?

— Може би същото като нас, търси някого. Но кого?

— Не знам — каза Скот-Хопкинс. — Кран, не го изпускайте от очи и ако заговори някого или опита да се качи на борда, искам незабавно да ми съобщите.

— Да, сър — отвърна Кран и тръгна през тълпата към целта си.

— Шест часа — каза капитан Хартли.

Полковникът погледна натам.

— Господи, само това ни трябва…

— Лайъм, щом сляза от колата, веднага се изпарявай и приеми, че в тълпата има хора, които те търсят — каза лорд Гленартър. — И те искам в каютата си в девет вечерта.

— Току-що забелязах Кормак и Деклан — каза шофьорът, примигна с фаровете и двамата забързаха към тях, подминавайки неколцина други пътници, които се нуждаеха от помощ.

— Не слизай от колата — каза Гленартър.

Наложи се двамата носачи да обединят усилия, за да вдигнат тежкия сандък и да го поставят много внимателно върху количката, сякаш държаха новородено. След като единият затвори багажника, Гленартър каза:

— Кевин, когато се върнеш в Лондон, дръж под око Итън Скуеър четирийсет и четири. Мартинес продаде ролс-ройса си и имам чувството, че може да се опита да офейка.

Гленартър се обърна към Лайъм.

— Ще се видим в девет — добави той, слезе от колата и изчезна в множеството.

— Кога да доставя лилиите? — прошепна младият мъж, който се бе материализирал до лорда.

— Трийсетина минути преди корабът да отплава. После гледай да не те виждаме повече, освен ако не сме в Белфаст.

Дон Педро стоеше в тълпата и гледаше как една позната му кола спира на известно разстояние от кораба. Не се изненада, че точно този шофьор не слезе, когато изневиделица се появиха двама носачи, отвориха багажника, натовариха голям сандък на количката си и я подкараха бавно към кораба. Двама мъже, един възрастен и един на трийсет и няколко, слязоха от задната седалка. Възрастният, когото дон Педро не беше виждал досега, наглеждаше разтоварването на багажа и разговаряше с носачите. Дон Педро се огледа за другия, но той беше изчезнал в тълпата.

След секунди колата обърна и се отдалечи. Шофьорите обикновено отваряха задната врата за пътниците си, помагаха при разтоварването на багажа и чакаха по-нататъшни инструкции. Но не и този, който явно не искаше да се задържа достатъчно дълго, за да бъде разпознат, особено при наличието на толкова много полиция на кея.

Дон Педро бе сигурен, че каквото и да са замислили ИРА, то най-вероятно ще се случи по време на плаването, а не преди вдигането на котва. След като колата изчезна, дон Педро се нареди на дългата опашка за такси. Вече нямаше шофьор и кола. Още кипеше от яд заради цената, която беше получил за ролс-ройса, след като настоя да му платят в брой.