Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— А парите от продажбата на акциите ми от „Барингтън“? Сумата възлиза на повече от три милиона.

— Което ви оставя с овърдрафт — Ледбъри прелисти няколко страници в папката — от седемстотин седемдесет и две хиляди четиристотин и петдесет паунда в края на работния ден вчера. За да не ви поставям отново в неудобно положение, позволете да ви напомня, че наскоро подписахте и лична гаранция, която включва къщата ви в провинцията и онази на Итън Скуеър четирийсет и четири. И трябва да ви уведомя, че ако продажбата на колекцията ви не покрие сегашния овърдрафт, ще се наложи да ви попитаме с кой от двата имота желаете да се простите най-напред.

— Не можете да го направите.

— Мога, мистър Мартинес, и ако се наложи, ще го направя. И следващия път, когато се видим — каза Ледбъри, докато вървеше към вратата, — бъдете така добър да си запишете час при секретарката ми. Позволете да ви напомня, че това е банка, а не казино. — Отвори вратата. — Приятен ден, сър.

Мартинес се изниза от кабинета на управителя, помъкна се по коридора и излезе навън. Ролс-ройсът го чакаше отпред. Мартинес се запита дали все още притежава колата.

— Закарай ме у дома — каза той.

Когато изкачиха Сейнт Джеймс, лимузината зави наляво, спусна се по Пикадили и продължи покрай гара Грийн Парк, от която излизаше поток хора. Сред тях имаше млад мъж, който пресече улицата, зави наляво и тръгна към Албъмаръл стрийт.

Когато влезе в „Агню“ за трети път за по-малко от седмица, Себастиан възнамеряваше да остане там само няколко минути, колкото да прибере картината на Джесика. Можеше да я вземе още когато полицията го върна при галерията, но тогава умът му беше зает изцяло от мисли за заключената в килията Сам.

И сега беше разсеян, но не от мисли за спасяването на бедстваща девица, а от превъзходните произведения на изкуството, които бяха изложени. Спря да се възхити на „Мадоната от Богота“, която бе негова за няколко часа, и се опита да си представи какво ли е да напишеш чек за 100 000 паунда и да знаеш, че няма да го отхвърлят.

Стана му смешно, че „Мислителят“ на Роден е бил оценен на 150 000 паунда. Много добре помнеше как дон Педро беше купил статуята в „Сотбис“ за 120 000, което беше истински рекорд за Роден по онова време. Но тогава дон Педро си бе мислил, че в статуята има осем милиона във фалшиви банкноти от по пет паунда. Точно тогава бяха започнали неприятностите за Себастиан.

— Добре дошли отново, мистър Клифтън.

— Боя се, че пак аз съм виновен. Забравих да взема картината на сестра си.

— Така е. Тъкмо помолих асистентката си да я донесе.

— Благодаря, сър — каза Себастиан.

Заместницата донесе опакованата картина и мистър Агню внимателно провери етикета, преди да я предаде на Себастиан.

— Да се надяваме, че този път не е Рембранд — не успя да се сдържи Себастиан.

Нито мистър Агню, нито асистентката му се усмихнаха.

— И не забравяйте уговорката ни — каза само мистър Агню.

— Ако не продам картината, а я подаря на някого, ще разваля ли уговорката ни?

— На кого смятате да подарявате?

— На Сам. Като начин да кажа, че съжалявам.

— Нямам възражения срещу това — каза Агню. — Подобно на вас, аз съм сигурен, че мис Съливан никога няма да помисли да я продава.

— Благодаря, сър — отвърна Себастиан. После погледна творбата на Рафаело и каза: — Един ден тази картина ще бъде моя.

— Надявам се — каза Агню. — Все пак по този начин си изкарваме парите.

Когато Себастиан излезе от галерията, беше такава приятна вечер, че реши да отиде до Пимлико и да даде на Сам нейния „почакай и ще видиш“ подарък. Докато вървеше през парка „Сейнт Джеймс“, си помисли за посещението си в Гримсби през деня. Беше харесал мистър Бингам. И фабриката му. И работниците. Истински хора, вършещи истинска работа, както се бе изразил Седрик.

На мистър Бингам му трябваха около пет минути да подпише всички документи по прехвърлянето на акциите и още половин час да погълнат двете порции най-вкусна риба и пържени картофи във вселената, поднесени върху вчерашен брой на „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Малко преди Себ да си тръгне мистър Бингам му връчи буркан рибен пастет и го покани да пренощува в Мейбълторп Хол.

— Много мило от ваша страна, сър, но мистър Хардкасъл очаква да сложа документите на бюрото му преди края на работния ден.

— Добре, но имам чувството, че ще се виждаме по-често, след като вече съм член на борда на „Барингтън“.

— Нима сте член на борда, сър?