Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— До петък ще съм решил.

— Много добре, Алекс. Веднага ще напиша писмо, потвърждаващо предложението, и довечера ще ви го пусна по пощата.

— Благодаря, Седрик. Определено ще го обмисля сериозно.

— Отлично. А сега няма да ви задържам повече, защото май казахте, че имате среща в Уестминстър, ако си спомням правилно.

— Точно така — каза Фишър, бавно стана и стисна ръката на Седрик, който го изпрати до вратата.

Седрик се върна при бюрото си, седна и започна да пише писмото си до майора, като се питаше дали предложението му няма да се окаже по-изкушаващо от онова, което несъмнено щеше да му направи Мартинес.

Червеният ролс-ройс спря пред галерия „Агню“ и дон Педро слезе и погледна витрината, където имаше портрет на мисис Кейтлин Нютън, прекрасната любовница на Тисо. Усмихна се, когато видя червената точка.

Усмивката му стана по-широка, след като влезе в галерията. Не от вида на толкова много великолепни картини и скулптури, а от изобилието червени точки до тях.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита жена на средна възраст.

Дон Педро се запита какво ли е станало с красивото момиче, което го беше посрещнало при предишното му идване в галерията.

— Искам да говоря с мистър Агню.

— Не съм сигурна дали е на разположение в момента. Може би аз ще мога да ви помогна.

— Ще бъде на разположение за мен — каза дон Педро. — В края на краищата това представление е мое — добави той и вдигна високо ръце, сякаш благославяше паство.

Жената бързо отстъпи назад и без нито дума повече почука на вратата на кабинета на мистър Агню и изчезна вътре. След секунди собственикът се появи и каза малко сковано:

— Добър ден, мистър Мартинес.

Дон Педро реши, че поведението му е проява на типичната английска сдържаност.

— Виждам, че продажбите вървят добре, но каква сума сте събрали дотук?

— Ако обичате да влезем в кабинета ми, за да поговорим насаме.

Дон Педро го последва през галерията, като броеше червените точки, но изчака вратата на кабинета да се затвори, преди да повтори въпроса си.

— Каква сума събрахте дотук?

— Малко над сто и седемдесет хиляди при откриването снощи, а днес сутринта се обади един джентълмен, за да запази двете картини на Бонар и Утрило, с които сумата със сигурност ще надхвърли двеста хиляди. Освен това от Националната галерия проявиха интерес към Рафаело.

— Добре, защото са ми нужни сто хиляди още сега.

— Боя се, че това е невъзможно, мистър Мартинес.

— Защо? Парите са си мои.

— Опитвам се да се свържа с вас от няколко дни, но вие бяхте на лов в Шотландия.

— Защо да не мога да си взема парите? — остро попита Мартинес. В тона му вече се долавяше заплаха.

— Миналия петък ни посети някой си мистър Ледбъри от „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс. Дойде с техния юрист, който ни нареди да прехвърляме всички събрани суми от продажбата директно на банката.

— Няма правото да го прави. Тази колекция е моя.

— Показаха редовни документи, подписани от вас, според които цялата колекция, изброена творба по творба, е гаранция срещу взет заем.

— Но аз върнах заема вчера.

— Юристът се върна малко преди откриването вчера вечерта със съдебна заповед да не прехвърлям пари на никого, освен на банката. Трябва да посоча, мистър Мартинес, че в „Агню“ не обичаме да правим бизнес по този начин.

— Веднага ще взема писмо, което ви освобождава от нареждането. Когато се върна, искам да ми връчите чек за сто хиляди паунда.

— С нетърпение ще ви очаквам, мистър Мартинес.

Дон Педро излезе от галерията, без да му стисне ръката и без да каже нито дума повече. Закрачи енергично към Сейнт Джеймс, а лимузината го следваше на няколко метра.

Когато стигна банката, дон Педро влезе и тръгна право към кабинета на управителя, преди някой да успее да го попита кой е и с кого иска да се срещне. Не почука, а нахълта направо вътре. Мистър Ледбъри седеше зад бюрото си и диктуваше нещо на секретарката си.

— Добър ден, мистър Мартинес — каза Ледбъри, сякаш го беше очаквал.

— Вън — каза дон Педро на секретарката и тя бързо излезе, без дори да погледне управителя.

— Какви игрички играете, Ледбъри? Идвам от „Агню“. Отказват да ми дадат парите от продажбата на личната ми колекция и твърдят, че вие сте виновникът.

— Боя се, че колекцията вече не е ваша — каза Ледбъри. — И то от доста време. Явно сте забравили, че я прехвърлихте на банката, след като увеличихме овърдрафта ви за пореден път. — Отвори горното чекмедже на малък зелен шкаф и извади една папка.