Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Дълга история. Ще ви я разкажа, когато ви опозная по-добре.

Себастиан осъзна, че Боб Бингам е мистериозният човек, който не бива да се споменава до края на операцията.

С нетърпение очакваше да даде подаръка на Сам. Когато стигна жилищната й сграда, отвори входната врата с ключа, който му бе дала сутринта.

Мъж, скрит в сенките от другата страна на улицата, си записа адреса. Тъй като Клифтън бе влязъл със свой ключ, мъжът прие, че това е домът му. На вечеря щеше да каже на баща си кой е купил акциите на „Барингтън“, името на йоркшърската банка, извършила трансакцията, и домашния адрес на Себастиан Клифтън. Дори какво е обядвал. Спря такси и каза да го откара на Итън Скуеър.

— Спри! — извика Луис, скочи от таксито, изтича до вестникарчето и грабна броя на „Лондон Ивнинг Нюз“. Прочете напечатаното с големи букви заглавие „Жена в кома след скачане от «Нощният шотландец»“ и се усмихна. После се върна в таксито.

Явно някой друг също бе изпълнил нареждането на баща му.

Сряда вечер

Секретарят на кабинета беше обмислил всички промени и имаше чувството, че най-сетне е измислил идеалния начин да се справи и с четиримата с един-единствен удар.

Сър Алън Редмейн вярваше във върховенството на закона. В края на краищата това бе основата на всяка демокрация. Всеки път, когато го питаха, сър Алън се съгласяваше с Чърчил, че демокрацията има своите недостатъци като форма на управление, но като цяло е най-доброто, което може да се измисли. Ако зависеше от него обаче, той самият би предпочел добронамерена диктатура. Проблемът бе, че диктаторите по природа не са добронамерени. Подобно качество просто не се вписваше в длъжностната им характеристика. По негово мнение най-близкото нещо до добронамерен диктатор, с което разполагаше Великобритания, бе секретарят на кабинета.

Ако това беше Аржентина, сър Алън просто щеше да нареди на полковник Скот-Хопкинс да убие дон Педро Мартинес, Диего Мартинес, Луис Мартинес и със сигурност Карл Лунсдорф, с което щеше да приключи случая. Но подобно на много други секретари на кабинета преди него, трябваше да направи компромис и да се задоволи само с едно отвличане, две депортирания и банкрут, който щеше да остави жертвата без друг избор, освен да се прибере в родината си и никога да не помисли да се връща отново тук.

При нормални обстоятелства сър Алън щеше да изчака нещата да минат по законния си ред. За съжаление ръката му бе принудена да действа не от друг, а от самата кралица майка.

Сутринта беше прочел в бюлетина на двора, че Нейно Величество е благоволила да приеме поканата на председателя на борда на „Барингтън Шипинг“ мисис Хари Клифтън да кръсти новопостроения „Бъкингам“ по обяд на 21 септември, понеделник. Така на сър Алън му оставаха само няколко седмици да изпълни плана си, тъй като нямаше никакви съмнения, че дон Педро Мартинес е намислил за онази дата нещо различно от кръщелна церемония.

Очертаваха се напрегнати дни и първият му ход бе да се погрижи Карл Лунсдорф да бъде елиминиран от уравнението. Последното му престъпление на „Нощният шотландец“ беше жалко и достойно за презрение дори по неговите стандарти. Диего и Луис Мартинес можеха да изчакат реда си, тъй като той вече разполагаше с предостатъчно доказателства, за да арестува и двамата. И беше сигурен, че щом бъдат пуснати под гаранция преди съда, двамата незабавно ще избягат от страната. Полицията щеше да бъде инструктирана да не ги задържа на летището, тъй като двамата щяха добре да си дават сметка, че никога няма да се върнат във Великобритания, освен ако не искат да лежат дълго зад решетките.

Те можеха да почакат. Това обаче не се отнасяше за Карл Ото Лунсдорф, както бе пълното му име според акта за раждане.

Макар че от показанията на главния стюард бе съвсем ясно, че Лунсдорф е изхвърлил посред нощ от прозореца на влака — сър Алън прелисти страницата — известната проститутка мис Кити Парсънс, нямаше как да се сдобият с неоспорими доказателства срещу бившия офицер от СС, докато горката жена беше в кома. Въпреки това колелата на правосъдието щяха да се завъртят.

Сър Алън не се интересуваше особено от коктейлни партита и макар че получаваше по десет покани на ден за какво ли не, от градинско парти на кралицата майка до „Роял Бокс“ в Уимбълдън, в девет от случаите поставяше в горния десен ъгъл на поканата параф „Не“ и оставяше секретарката да измисли приемливо извинение. Но когато получи покана от Външно министерство за парти по случай пристигането на новия израелски посланик, сър Алън написа „Да, ако съм свободен“.