Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Кафе?

— Не. Предадох ви парите и съобщението на баща ми. Той просто искаше да е сигурен, че не сте размислили.

— Защо ще си мисли подобно нещо?

— Нямам представа. Но не забравяйте — каза Диего и хвърли поглед към снимката на мис Кити на първата страница на „Телеграф“, — че ако нещо се обърка, няма да съм аз онзи, който ще се качи на следващия влак за Бристол.

След като Диего си тръгна, Алекс се върна в кабинета, скъса писмото на Седрик Хардкасъл и го пусна в кошчето. Не беше необходимо да отговаря. Хардкасъл щеше да разбере в събота, когато прочете писмото му с оставка в националните вестници.

Хапна в „Карвардин“ и прекара остатъка от следобеда в уреждане на няколко по-дребни задължения с различни местни търговци, някои от които бяха отдавна просрочени. Когато се прибра, провери плика и установи, че все още разполага с 1265 паунда в чисто нови петачки; очакваха го и още 3000 в понеделник, ако пресата покаже достатъчен интерес към историята му. Остана да лежи буден и да преповтаря някои от изказванията, за които се надяваше, че ще накарат журналистите да оближат устни. „Боя се, че «Бъкингам» ще потъне още преди да е потеглил на първото си плаване. Избирането на жена за председател на борда беше безразсъден риск и не вярвам, че компанията ще успее да се възстанови от него. Разбира се, че продадох всичките си акции, все пак предпочитам малка загуба сега, отколкото студен душ по-късно.“

На следващата сутрин след безсънната нощ Алекс се обади в кабинета на председателя и си уговори среща в десет сутринта в петък. Прекара остатъка от деня в чудене дали е взел правилното решение, но знаеше, че ако се отметне сега, след като е взел парите от дон Педро, следващият почукал на вратата му ще е Карл — а Карл нямаше да дойде в Бристол, за да му даде останалите три хиляди.

Въпреки това Алекс започваше да подозира, че може би е направил най-голямата грешка в живота си. Трябваше да обмисли всичко по-добре. След излизането на писмото му във вестниците шансовете му да седне в някой борд щяха да бъдат нулеви.

Запита се дали наистина е твърде късно да промени решението си. Ако разкажеше всичко на Хардкасъл, той дали щеше да му даде хиляда паунда в аванс, за да върне парите на Мартинес? Най-добре беше да му се обади още утре сутринта. Алекс сложи чайника и включи радиото. Не слушаше внимателно, докато не чу името Кити Парсънс. Усили звука, за да чува по-добре.

— Говорител на „Бритиш Рейлуейс“ потвърди, че мис Парсънс е умряла през нощта, без да излезе от кома.

Четвъртък сутрин

И четиримата си даваха сметка, че не могат да започнат операцията, освен ако не вали. Знаеха също, че няма нужда да го следят, тъй като всеки четвъртък той пазаруваше в „Хародс“, а той никога не променяше навиците си.

Ако в четвъртък валеше, той щеше да остави палтото и чадъра си в гардероба на магазина на партера. След това щеше да посети два отдела — тютюневия, където щеше да вземе кутия от любимите пури на дон Педро „Монтекристо“, и хранителния, за да купи провизии за уикенда. Въпреки че се бяха подготвили много добре, всичко трябваше да бъде изпълнено с точност до част от секундата. Имаха обаче едно преимущество — човек винаги можеше да разчита на един германец, че ще спазва графика.

Малко след 10:00 Лунсдорф излезе от Итън Скуеър 44. Беше облечен в дълго черно палто и носеше чадър. Погледна към небето, отвори чадъра и закрачи целеустремено към Найтсбридж. Не беше ден за зяпане на витрините. Лунсдорф вече беше решил, че ако продължава да вали и след като купи всичко необходимо, ще вземе такси обратно до Итън Скуеър. Те се бяха подготвили дори за това.

Щом влезе в „Хародс“, той тръгна право към гардероба и подаде чадъра и палтото на жената зад щанда, която му връчи малък диск с номер. След това мина покрай парфюмерията и бижутата и спря при тютюна. Никой не го следеше. След като купи обичайната кутия пури, продължи към хранителните стоки и прекара там четирийсет минути, през които напълни няколко торби. Върна се в гардероба малко след единайсет, погледна навън и видя, че вали като из ведро. Запита се дали портиерът ще успее да му спре такси. Остави торбите и подаде номера на жената. Тя изчезна в задното помещение и след малко се върна с дамски розов чадър.

— Това не е мое — каза Лунсдорф.

— Ужасно съжалявам, сър — смутено отвърна жената и бързо се върна отзад.

Когато най-сетне се появи, носеше лисица.

— Това да ви изглежда мое? — заядливо попита Лунсдорф.