Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Както виждате, визата ми е за една седмица.

Служителят заразглежда дълго визата, сякаш се надяваше да види нещо нередно, но Джайлс бе дал документа да бъде проверен от един приятел от Външно министерство, който потвърди, че всичко е попълнено съвсем вярно.

— Каква е професията ви? — попита служителят.

— Политик съм.

— Какво означава това?

— Бях депутат в Парламента и министър по европейските въпроси, което обяснява многобройните ми пътувания през последните години.

— Но вече не сте нито министър, нито депутат.

— Да, не съм.

— Един момент, моля. — Служителят вдигна телефона, набра трицифрен номер и зачака. Когато му отговориха, започна дълъг разговор, от който Джайлс не разбра нито дума, но от почтителния тон на мъжа нямаше съмнение, че от другата страна има някакъв началник. Прииска му се Карин да беше тук, за да му превежда.

Служителят започна да си води бележки, често съпровождани с едно кратко „Ja“. Изрече думата няколко пъти, преди най-сетне да затвори.

— Преди да подпечатам визата ви, мистър Барингтън, трябва да ми отговорите на още един-два въпроса.

Джайлс се помъчи да се усмихне, докато служителят поглеждаше бележника си.

— Роднина ли сте на мистър Хари Клифтън?

— Да, той ми е зет. Женен е за сестра ми.

— Подкрепяте ли кампанията му за освобождаването на престъпника Анатолий Бабаков от затвора?

Джайлс знаеше, че ако отговори честно на въпроса, визата ще му бъде отнета. Не можеше ли този човек да разбере, че през последния месец е броял оставащите часове, преди да види отново Карин? Сигурен беше, че Хари ще оцени дилемата, пред която се намираше.

— Повтарям, мистър Барингтън, подкрепяте ли кампанията на зет ви за освобождаването на престъпника Анатолий Бабаков?

— Да — каза Джайлс. — Хари Клифтън е един от най-чудесните хора, които познавам, и напълно подкрепям кампанията му за освобождаването на писателя Анатолий Бабаков.

Служителят върна паспорта на Джайлс, отвори чекмеджето на бюрото и постави визата вътре.

Джайлс стана и без нито дума се обърна и излезе от сградата. Отново беше заваляло. Той пое по дългия път обратно към Западен Берлин, като се питаше дали някога ще види Карин отново.

— Случвало ли ви се е да се представите като пълен глупак, когато сте били на моята възраст? — попита Себастиан, докато пиеха на верандата.

— Не повече от веднъж седмично, ако не ме лъже паметта — отвърна Рос Бюканан. — Имай предвид, че през годините се подобрих, но не особено.

— Но правили ли сте такава огромна грешка, за която да съжалявате през целия си живот? — попита Себ, без да докосва брендито си.

Рос не отговори веднага, защото много добре знаеше какво има предвид Себ.

— Нищо, което да не мога да поправя. — Отпи глътка уиски и добави: — Абсолютно ли си сигурен, че не можеш да си я върнеш?

— Писах й няколко пъти, но тя така и не отговаря. Накрая реших, че трябва да замина за Америка и да разбера дали изобщо обмисля да ми даде втори шанс.

— А не е ли имало други? — попита Рос.

— Не по този начин — отвърна Себастиан. — По някоя и друга забежка, случайно преспиване, но Сам е единствената жена, която обичам. Не би й пукало дори ако нямам пукнато пени. А на мен с цялата ми глупост ми пукаше. Имали ли сте някога този проблем, Рос?

— Не мога да кажа, че съм го имал. Когато се ожених за Джийн, имах двайсет и седем паунда, два шилинга и четири пенса в личната си сметка, а по онова време не ти отпускаха овърдрафт, ако работиш като чиновник в „Абърдийн Шипинг“. Така че Джийн определено не се омъжи за мен заради парите.

— Щастливец. Защо не се поучих от Седрик Хардкасъл? Едно ръкостискане би трябвало винаги да е достатъчно за сключване на сделка.

— А, предполагам, че сега говорим за Морис Суон.

— Нима знаете за мистър Суон?

— Само онова, което ми разказа Седрик. Той бе убеден, че ако осъществиш сделката с Шифнал Фарм, ще изпълниш своята част от уговорката. Да приемам ли, че не е така?

Себ сведе глава.

— Точно затова Сам ме напусна. Изгубих я, защото исках да живея в Челси и не осъзнавах, че на нея изобщо не й пука къде живеем, стига да сме заедно.

— Никога не е късно да признаеш, че си сгрешил — каза Рос. — Само се моли мистър Суон да е още жив. Ако е, можеш да си сигурен, че все още отчаяно иска да построи театъра си. А работата за Кауфман достатъчна ли ти е? — попита той, рязко сменяйки темата.

— В какъв смисъл дали ми е достатъчна? — попита Себ и взе чашата си.