Джеффри Арчер - По-силно от меча

Мистър Уилсън опита да се свърже отново и вечерта, но по това време самолетът на Джайлс вече кацаше в Берлин.

Само няколко месеца по-рано сър Джайлс Барингтън, член на Парламента, бе откаран със служебна кола до пистата на „Хийтроу“ и самолетът отлетя едва след като беше закопчал колана си в първа класа.

Сега, притиснат между жена, която така и не престана да приказва с приятелката си от другата страна на пътеката, и мъж, на когото явно му харесваше да му пречи да разгръща страниците на „Таймс“, Джайлс се замисли върху онова, което не беше изгубил. Двата часа и половина във въздуха му се сториха цяла вечност и когато най-сетне кацнаха, той трябваше да тича под дъжда, за да стигне до терминала.

Макар да беше след първите слезли, Джайлс бе едва ли не последният, който си взе багажа. Беше забравил колко време минава, докато куфарът ти се появи на лентата. Когато най-сетне го взе, мина през проверката и се нареди на опашката за таксита, вече беше изтощен.

— Чекпойнт Чарли — каза той, докато се качваше на задната седалка.

Шофьорът го изгледа, реши, че е с ума си, но го остави на стотина метра от граничния пост. Дъждът продължаваше да вали.

Докато тичаше към митницата с куфара в едната ръка и „Таймс“ в ролята на чадър, Джайлс си спомни за предишното си идване в Берлин.

Влезе вътре и се нареди на къса опашка, но въпреки това мина много време, преди да му дойде ред.

— Добър вечер, сър — каза негов сънародник, докато Джайлс му подаваше паспорта и визата си.

— Добър вечер.

— Мога ли да ви попитам защо посещавате източния сектор, сър Джайлс? — любезно попита служителят, докато преглеждаше документите му.

— Да се видя с приятел.

— И колко време възнамерявате да останете там?

— Седем дни.

— Това е максималният период, който позволява временната ви виза — напомни му служителят.

Джайлс кимна с надеждата, че за една седмица ще получи отговор на всичките си въпроси и поне ще знае дали Карин изпитва към него същото, което той към нея. Служителят се усмихна, удари печат в паспорта и му пожела успех, сякаш наистина го имаше предвид.

Поне дъждът беше спрял, когато Джайлс излезе от сградата. Той пое на дългата разходка през ничията земя между двата гранични пункта. Този път не беше в ролс-ройса на британското посолство в компанията на посланика, а като обикновен гражданин, представляващ единствено себе си.

Когато видя поста на пропускателния пункт, ясно си припомни, че източногерманците не се радват особено на туристи. Влезе в постройка, която не беше виждала боя от построяването на стената и където никой не беше помислил за възрастните, уморени или немощни посетители, имащи нужда да седнат. Нова опашка и ново чакане, този път по-дълго. Най-сетне връчи паспорта си на млад митнически служител, който не го поздрави с „добро утро, сър“ на никакъв език.

Служителят бавно запрелиства паспорта, явно озадачен от броя на страните, посетени от този чужденец през последните четири години. След като обърна на последната страница, той вдигна дясната си ръка като регулировчик, каза „Стой“ — явно единствената дума на английски, която знаеше — отиде в дъното на помещението, почука на врата с надпис „КОМЕНДАНТ“ и изчезна вътре.

Мина известно време преди вратата да се отвори отново и когато това се случи, от стаята излезе дребен плешив мъж. Изглеждаше горе-долу на възрастта на Джайлс, но беше трудно да се прецени, защото лъскавият му двуреден костюм беше толкова демоде, че като нищо можеше да е принадлежал на баща му. Сивеещата риза бе с разръфана яка и маншети, а червената вратовръзка изглеждаше така, сякаш е била гладена прекалено много пъти. Изненадата обаче беше перфектният му английски.

— Ако обичате, елате с мен, мистър Барингтън — бяха встъпителните му думи.

„Ако обичате“ се оказа заповед, защото мъжът веднага направи кръгом и тръгна към кабинета си, без да поглежда назад. Младият митничар вдигна плота, за да може Джайлс да го последва.

Служителят седна зад бюрото си, ако масата с чекмедже можеше да се нарече така. Джайлс седна срещу него на неудобен дървен стол, несъмнено произведен в същия завод като бюрото.

— Каква е целта на посещението ви в Източен Берлин, мистър Барингтън?

— Идвам на гости на приятел.

— И как се казва този приятел?

Джайлс се поколеба. Мъжът не сваляше поглед от него.

— Карин Пенгели.

— Тя роднина ли ви е?

— Не. Както казах, приятел.

— И колко възнамерявате да останете в Източен Берлин?