Джеффри Арчер - По-силно от меча

Хари седна отново и се съсредоточи. Ако този човек искаше нещо, най-добре щеше да е да си отваря очите и ушите.

— Вашият шурей веднъж ми каза нещо, което ми бе трудно да повярвам. Ще съм ви благодарен, ако ми помогнете да разбера дали не е преувеличил.

— Политиците по принцип често го правят.

Сър Алън не отговори, а отвори папката пред себе си, извади един-единствен лист и го плъзна по масата.

— Ще бъдете ли така добър да го прочетете внимателно?

Хари погледна резюмето, което бе дълго стотина думи и съдържаше няколко имена на места и подробности за движение на войски в страната, както и ранговете на старшите офицери. Прочете седемте абзаца, както беше инструктиран, след което вдигна очи и кимна. Секретарят на кабинета взе листа и сложи пред Хари бележник и химикалка.

— А сега ще бъдете ли така добър да запишете онова, което прочетохте току-що?

Хари реши да се включи в играта. Взе химикалката и започна да пише. Когато приключи, подаде бележника на секретаря на кабинета, който го сравни с оригинала, изхъмка и каза:

— Значи е истина. Вие сте от онези рядко срещани хора с фотографска памет. Макар че сте допуснали една грешка.

— Годманчестър вместо Годалминг ли? — отвърна Хари. — Просто исках да се уверя, че внимавате.

Мъжът, който трудно се впечатляваше, определено бе впечатлен.

— Да не би да искате да ме включите в клубния си отбор за викторини? — попита Хари.

Сър Алън не се усмихна.

— Не. Боя се, че въпросът е малко по-сериозен, мистър Клифтън. През май ще пътувате до Москва като президент на Асоциацията на английските писатели. Сър Хъмфри Тревелян, нашият посланик там, се е сдобил с документ, който е толкова деликатен, че не може да рискува да го изпрати дори с дипломатическа поща.

— Мога ли да попитам какво е съдържанието му?

— Подробен списък с имената и местоположението на всички руски шпиони, действащи на територията на Великобритания. Сър Хъмфри не го е показал дори на заместника си. Ако успеете да ни го доставите в главата си, ще можем да разбием цялата съветска шпионска мрежа в страната и тъй като няма да има никакви документи, вие няма да бъдете изложен на никаква опасност.

— Ще го направя с готовност — без никакво колебание каза Хари. — Само че ще очаквам нещо в замяна.

— Всичко, което е по силите ми.

— Искам външният министър да отправи официален протест срещу затварянето на Анатолий Бабаков.

— Преводачът на Сталин ли? Той не написа ли книга, която беше забранена… как се казваше…

— „Чичо Джо“ — каза Хари.

— А, да, разбира се. Е, ще направя каквото мога, но не гарантирам нищо.

— Освен това трябва да направи официално изявление пред всички национални и чуждестранни осведомителни агенции в деня преди полета ми до Русия.

— Не мога да ви обещая това, но бъдете сигурен, че ще препоръчам външният министър да подкрепи кампанията ви за освобождаването на Бабаков.

— Не се съмнявам, че ще го направите, сър Алън. Но ако не успеете да ми помогнете — Хари направи пауза, — можете да си го заврете отзад и да потърсите някой друг да ви изпълнява ролята на куриер.

Думите на Хари имаха точно този ефект, който бе търсил. Секретарят на кабинета го гледаше като треснат, неспособен да каже нито дума.

Още докато се ръкуваха, Ема разбра, че гостът няма да й хареса. Все пак го поведе към двете удобни кресла до камината.

— Много се радвам, че най-сетне се срещаме, мисис Клифтън — каза той. — През годините съм чувал и чел толкова много за вас.

— А аз в последно време чета много за вас, мистър Мелър — каза Ема, докато сядаше и се вглеждаше по-внимателно в мъжа пред себе си. От един неотдавнашен профил във „Файненшъл Таймс“ знаеше, че Дезмънд Мелър е напуснал училище на шестнайсет и е започнал да работи като продавач на билети в „Кукс Травъл“. На 23 основал собствена компания, която неотдавна бе продал за близо два милиона паунда, след като беше минал през няколко добре отразени затруднения. Но Ема приемаше, че това е присъщо на повечето успешни предприемачи. Тя бе подготвена за чара му, но остана изненадана, че той изглежда много по-млад за своите четирийсет и осем години. Определено беше в добра форма, без нито един излишен килограм, и Ема трябваше да се съгласи със секретарката си, че наистина изглежда добре, макар че вкусът му към облеклото не отговаряше много на финансовия му успех.

— Надявам се, че не само лоши неща — със смях каза той.

— Е, ако може да се съди по последната ви битка за придобиване, мистър Мелър, определено не вярвате във вземането на пленници.