Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Не се дръж като глупак — раздразнено му отвърна Томас. — Десет хиляди долара и служба, където пожелаеш. Ще си изплатиш всичките дългове, пък и ще ти останат за харчлък…

— Аз си имам достатъчно. Нещо повече, пуснал съм съобщение в следобедното издание на „Куриер“ точно в такъв смисъл…

— Значи отказваш?

— Да… но не съжалявам, че дойдох. Вие надали ще го признаете, но за мен това е голяма победа…

— Добре, нарадвай й се, защото сигурно ще е последна… — пророкува Томас.

От другата страна на масата се обади Мастънбом:

— Може би ще можем да увеличим малко вноските си…

— Откажете се, мистър Мастънбом — прекъсна го Томас. — Много добре го познавам. Няма смисъл…

Всички го загледаха втренчено и в крайна сметка Долан разбра, че те нямат повече какво да му кажат, че — солидни и важни — са се събрали само за да го стреснат с внушителния си общ фронт.

— Сбогом, господа. — Той стана и си излезе.

Отиде до дъното на коридора и зачака асансьора.

Иззад мрежата на асансьорната шахта се видя как някой бяга надолу по стълбите. Беше Басет, един от редакторите. Той сви тичешком покрай ъгъла и се спусна по коридора към заседателната зала. Томас и другите шефове на вестници го пресрещнаха насред път и той размени с тях няколко думи в кратък, но оживен разговор. Томас и Бариджър побягнаха нагоре, прескачайки по две стъпала. Басет се хвърли в асансьора, с който и Долан слизаше надолу. Беше много възбуден.

— Какво е станало? — попита го Долан.

— Трябва да предам на отдел „Разпространение“, че ще се наложи да търсят хора за разнасяне на допълнителния тираж…

— По какъв повод?

— Страхотно убийство в Уестън Парк. Рой Менефи току-що е застрелял жена си и някакъв…

Асансьорът спря на приземния етаж. Басет изхвърча навън и се втурна през вратата на отдел „Разпространение“.

— Какво ти е на главата, мистър Майк — попита Едуард, възрастният негър, който от години обслужваше асансьора.

Отговор не получи. Той поклати озадачено глава и проследи с поглед Долан, който излезе през парадния вход и тръгна по улицата…

В следобедното издание на вестника имаше само две неща, които интересуваха Долан. Едното беше с едри заглавия на цяла страница:

Не прочете какво са написали.

Другото, което потърси, беше предплатената обява — намираше се в долната половина на десета страница. В широка рамка с едър шрифт беше набрано:

Отскоро разполагам със значителна сума пари. Желая да уредя всички свои задължения без оглед на техния размер и откога са открити. Затова, ако ви дължа пари за закупени стоки или като лични заеми, заповядайте на Шесто авеню номер 812 утре в 15:00 часа, за да ви се издължа напълно.

Майкъл Долан

(бивш редактор на спортната страница на „Таймс Газет“)

Понастоящем собственик и редактор на „Космополит“

Истината, само истината и нищо друго, освен истината.

Кредиторите преследваха Долан от толкова години, че той бе мечтал за деня, когато щеше да е в състояние да даде такова обявление. Това се бе превърнало в натрапчива негова идея.

А сега му беше все едно.

Следобед си даде почивка и отиде с колата на брега на океана. Прекара там цели часове, но нямаше спомен да е правил или да е видял нещо конкретно. Не си спомняше дали е обядвал, или не. Когато се прибра вкъщи, Бишъп и Майра го чакаха.

— Чакаме те от часове — упрекна го Майра.

— Извинявайте. Отидох да се поразходя с колата.

— Очевидно няма смисъл да ти казваме, че не би трябвало да правиш такива неща — рече Бишъп. — Затова изобщо няма да хабя думите си. Но все пак ни интересува какво ти каза Томас.

Долан им разказа. Бишъп никак не се изненада.

— Това е истинско признание. Случай без прецедент.

Майра отбеляза:

— Трябва само да се напише — това е готов материал.

— Все още не сме навредили на тиража им — каза Долан, — а според мен вече си дават сметка, че ние сме реална опасност.

Бишъп поклати глава.

— Не, те не се опасяват за тиражите… тревожат се за престижа си. Това не им дава мира. Не искат читателите им да разберат, че са били лъгани…

— Навярно си прав… А Менефи? Как е могъл да извърши такова ужасно нещо?