Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

„Това е добра идея“ — каза си Долан.

Докато се убеждаваше, че е време да спре, пропусна две подходящи за паркиране места — докато се убеди, ги подмина. В един миг забеляза още една пролука, сви вдясно и изгаси фаровете още преди да е изключил двигателя.

Измъкна се не през своята врата, а през другата — откъм края на шосето. Далеч напред видя светлините от колите, които биваха паркирани насред полето. Когато очите му свикнаха с тъмното (нямаше луна), забеляза, че няколко души стоят до колите си и навличат мантии. Това така го окуражи, че му се прииска да нададе вик. Значи все пак щеше да мине без членска карта. Бързо разгърна вързопчето си, облече мантията и нахлузи качулката. Остана истински изненадан, че тези две обикновени парчета плат могат да влияят на чувствата му до такава степен. Щом си ги сложи, сърцето му спря да се блъска и дишането му стана по-леко. Анонимността му осигуряваше абсолютна сигурност. Долан се усмихна доволно под качулката си. Това бе удивително. Даде си сметка, че е направил голямо откритие. Намерил бе обяснение защо някои мъже навличат мантии и обикалят с коли по нощите. Чувстват се в абсолютна сигурност.

Тръгна покрай шосето напред към светлините…

На едно широко място в равното, където нямаше растителност, се бяха насъбрали много черни мантии — неколкостотин силуета, едва различими в нощния мрак. Това беше старото военно летище, отдавна изоставената писта. Запазен бе само един голям хангар и през пролуките и пукнатините му се процеждаше светлина. Долан се запъти бавно натам.

Вратите му бяха отворени и той видя, че вътре стоят прави неколкостотин фигури в мантии. Покрай едната стена се издигаше грубо скован подиум, а върху него бяха поставени десетина-петнайсет стола, каквито нареждат в погребалните бюра.

Долан подмина вратата и излезе от другата страна. Тук в стройни редици встрани от хангара бяха паркирани трийсет-четиресет автомобила — все скъпи коли: открити, закрити, двуместни. Явно не принадлежаха на случайни хора. Той мина бавно покрай тях и в края на хангара, където шосето излизаше на старата писта, му се мярнаха двама мъже също в мантии — явно бяха застанали в ролята на регулировчици, за да не допуснат редовите членове в този специален паркинг. Долан се замисли колко ирония се крие в подобно дискриминиране вътре в една организация, след като нейният пръв и основен принцип гласи „равенство“. Извади молив и сгънато на две тефтерче и се зае да записва под мантията си номерата на скъпите коли. Не виждаше какво прави, но нищо не спъваше движенията му и той внимаваше само за едно — да не сбърка.

Някъде зад него гръмна сирена и тълпата мигом се понесе към предната част на хангара. Долан погледна ръчния си часовник. Той тръгна заедно с другите, въодушевен, че е успял да запише номерата. Сега щеше да е много лесно да се открият поне някои от кръстоносците.

Хангарът бе препълнен с хора, а облечените в мантии фигури продължаваха да прииждат през големите порти. Долан се тикаше към средата на множеството, така че трибуната се оказа почти насреща му. Сега оттам гледаха надолу седем души, а още един се изкачваше по стълбичката. Осем. Носеха същите мантии и качулки като стотиците мъже, застанали на по-ниското, но отпред на техните качулки имаше други отличителни знаци, малки бели символи, привилегия на високите чинове. Приличаха на букви от гръцката азбука, но бяха толкова дребни, а Долан — толкова далеч, че не можеше да ги различи.

Главатарите на трибуната взеха да си шушукат, а подир няколко минути се разнесе второ пронизително изсвирване откъм края на тълпата. Единият от водачите махна с ръка — портите заскърцаха, заскриптяха и се затвориха. Гълчавата от стотиците разговори затихна начаса. Същият главатар, който бе дал знака, пристъпи напред, застана с лице към тълпата под него и протегна ръка по подобие на хитлеристки поздрав. Настъпи мъртва тишина. Ръката му послужи като диригентска палка — вдигна я, после я свали рязко надолу и сведе глава.

запяха кръстоносците,

Песента се разнесе екзалтирано, после секна.

Всички погледи се приковаха в мъжете на трибуната. Сега друг пристъпи напред, вдигна ръка в хитлеристки поздрав, сведе рязко глава и застина в тази поза. Долан се усети, че всички около него гледат надолу, и той направи същото, но без да се престарава, за да вижда какво става на трибуната — главатарите също бяха свели глави.