Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Благодаря ти, Бъд. — Долан взе пакета. — Много ти благодаря. Ще я пазя и ще ти я върна сутринта.

— Не се занимавай с това. Ще мина оттук да я прибера, като отивам на работа. Дотолкова мога да рискувам…

— Благодаря, Бъд. Страшен си.

— Хайде, хайде. — Макгонагил запали двигателя. — Само внимавай да не я скъсаш. И още нещо, Майк… вземи си пистолета. Мисля, че с униформата ще минеш незабелязан, но по-добре го вземи…

— Благодаря ти, Бъд…

След като Макгонагил се отдалечи с колата, Долан се качи в стаята си с пакета. Бишъп полюбопитства:

— Какво е това?

— Нов костюм — отвърна Долан и започна да го разгъва.

— Откога Макгонагил се е захванал с шев и кройки? — подметна Майра.

— Да благодарим, че се е захванал. — Долан вече бе разтворил пакета. Извади отвътре черна мантия и черна качулка.

— Само това оставаше! — възкликна Бишъп.

Майра попита:

— Какво е това?

Долан разгърна мантията. Беше много дълга и много широка, с нея можеха да се обгърнат двама души. Отпред имаше бяла старинна буква „К“, пронизана от червена стрела. Качулката представляваше парче черен плат с един тегел и дупки за очите, носа и устата. На челото имаше по-малка старинна буква „К“.

— Сега разбра ли? — попита Долан.

— Значи това е униформата на кръстоносците. Какво ще правиш с нея?

— Ще я облека. Отивам на тяхното сборище тази вечер.

— Глупак, загубен глупак — отново не се сдържа Майра.

— Погледнете този евтин плат — показа им Долан мантията. — Давате ли си сметка, че някой е забогатял от продажбата му?

— Значи все пак Макгонагил е знаел нещо? — подхвърли Бишъп.

— На наша страна е. Помага ми…

— Помага ти да си намериш белята…

Бишъп и Майра се спогледаха. Инстинктът им подсказа какво мисли другият: няма смисъл да го разубеждават да не ходи на сборището, той си е Мик Твърдоглавия и щом си науми нещо, ще го направи, пък каквото ще да става… а и Долан знаеше какво си мислят в момента.

— Няма смисъл. Не си хабете думите напразно. Казах ви, че ще преследвам тези негодници, твърдо съм го решил. Тръгвам…

— В такъв случай — отговори му Бишъп — на нас ни остава единствено да се надяваме, че ще се измъкнеш жив…

— Май наистина е така — съгласи се Долан.

По пътя нямаше много движение, поне докато не прекоси пресъхналото речно корито и на километър-два след това, когато пое по старото шосе към резервоара. Това беше тясно, разбито макадамово пътче. Използваха го само неколцина фермери, които живееха из възвишенията. Фермерите и кръстоносците.

Долан шофираше много внимателно, плътно вдясно и на голяма дистанция. Не искаше точно тук да се блъсне в друга кола. Дори такава дреболия, като чукнат калник, можеше да се окаже фатална. Не искаше да се заговаря с никого, да се среща с никого. Затова яката на мушамата му беше вдигната до шапката, а шапката му беше смъкната до очите. Не че имаше вероятност и едно на хиляда някой да го разпознае от колата си, но той не биваше да поема дори и този минимален риск. Забави ход и видя, че автомобилите пред него са задръстили пътя. Движението беше както в Аройо Секо след големи състезания. Долан караше бавно и се стараеше да не отклонява вниманието си, да не мисли какво ще направи, когато стигне и където стигне. Поне това да знаеше.

Но как да не мисли за това, толкова беше тайнствено и опасно. Сърцето му биеше като лудо. Не му стигаше дъх. Вълнуваше се. Беше доволен, че зад него идеха стотици коли. Сега вече не можеше да обърне и да се откаже, дори да искаше. Не искам, помисли си той, но съм доволен, че са се наредили зад мен, защото дори и да искам, не бих могъл.

Колите напредваха все по-бавно и той вече не успяваше да се придържа плътно към дясната страна на пътя, защото започна да задминава паркирани автомобили. Изведнъж се запита (и доста се притесни, че не се е сетил по-рано за това) дали няма да му поискат карта. Вероятно това бе причината колоната да забави ход толкова много, сигурно някъде напред спираха колите и проверяваха членските карти. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече растеше увереността му, че става точно така. Сега съжали, че не бе помолил Макгонагил за картата на Рен, но не се бе сетил. Всъщност и това надали щеше да му помогне — проверяващият сигурно щеше да познае, че той не е Сам Рен. Ами ако Макгонагил го беше измамил и ги беше предупредил за идването му? Търсете един тип на име Майк Долан. Метър и осемдесет, черна коса, кара стар спортен шевролет. Поставил си е за цел да ви изобличи. Търсете го. Спирайте всички коли. Ами ако Макгонагил го беше издал? „О, Бъд не би направил такова нещо“ — говореше разумът му. „Не! — предупреждаваше го подсъзнанието му. — Не му се предоверявай.“ — „По дяволите, той ми е приятел — настояваше разумът. — Помогнах му в изборите, помогнах на сина му да спечели стипендия за колежа, аз дадох тон на рекламната кампания, за да го лансирам в националния отбор. Пратих писма до Кристи Уолш, Грант Райе, Коръм и до кого ли не още. Бъд е честен човек. При него няма скрито-покрито.“ — „Не му се предоверявай — предупреждаваше подсъзнанието. — Паркирай колата и гледай да разбереш къде се намираш.“