Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Не знам как да си обясня защо е застрелял Ейприл. Знаеше си я каква е. Сам ми го каза тази сутрин…

— Ти си се виждал с него тази сутрин, така ли? — попита Майра.

— Идва тук да я търси. Носеше пистолет. Мислеше, че е прекарала нощта при мен.

— Не ни каза нищо…

— Забравих. По дяволите, трябва ли да ти казвам всичко, което става? Забравих.

— Добре, добре, забравил си.

— Как е могъл да извърши такова ужасно нещо? — повтори Долан като на себе си. — Този човек имаше всичко на този свят: положение, пари, известност — сега извършва нещо необмислено и всичко се сгромолясва. Старият Коглин сигурно съжалява, че не позволи на Ейприл да се омъжи за мен…

— Ти се благодари, че се отърва — подхвърли Бишъп. — От това нищо нямаше да излезе.

— И все пак щеше ми се да опитам…

— За бога, седни и спри да сновеш из стаята — каза Майра.

На вратата се почука.

— Влез — извика Долан.

Появиха се Елбърт и Ернст.

— Извинявай — започна Елбърт. — Не знаехме, че имаш гости…

— Влизайте, влизайте.

— Искахме да разберем дали си решил как да постъпим с къщата — продължи Елбърт.

— Коя къща? Тази ли? С какво как да постъпим?

— Трябва да се изнесем. Юлисис не ти ли каза?

— Не съм го виждал.

— Ние го видяхме — призна Майра. — Каза на нас. Забравих да ти предам. Изнасяте се…

— Защо?

— Мисис Ратклиф е продала имота и трябва да се махнем незабавно — рече Елбърт. — Още утре. Ще строят бензиностанция.

— Искали да събарят веднага — обясни Ернст.

Долан не се стресна.

— Могат да почнат от тази вечер. Аз нямам кой знае какво да изнасям.

— С Томи и Юлисис излязохме следобед да търсим друга къща — взе да разказва Елбърт. — Мисля, че открихме нещо подходящо на Сикамор стрийт… почти същото разположение както тук. Ако я харесаш, ще пренесем и твоя багаж. Да не си губиш времето за такива работи…

— Нямам желание да я видя. Щом всички сте я одобрили, ще я одобря и аз.

— Чудесно. Значи оставаш с нас?

— Разбира се, че оставам с вас.

— Чудесно. Това искахме да разберем. Ще поговорим по-късно… сутринта. Трябва да обсъдим още някои подробности…

— Добре…

Те кимнаха, излязоха и затвориха вратата.

— Подробности! — иронизира ги Майра. — Знаеш какво означава това, нали? С други думи, парите за наема. Защо не си отвориш очите и не изриташ тия паразити на улицата, където им е мястото?

— Какво й е лошото на улицата? — Долан се подразни от жилото в тона й. — И аз съм израснал там… Защо им завиждаш толкова? Те са страхотно талантливи. Може би гении.

— О, боже мой — сви устни Майра. — Пройдохи с претенции. А и това не умеят да правят. Играят си на бохеми. Не знаеш ли, че това вече не е на мода?

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Бишъп. — Долан, това момче Гейдж, дето го взе за рекламен агент, може да излезе добро. Днес следобед осигури две солидни поръчки.

— Браво. Как мислиш, дали и мен ще ме забъркат в онази история? Имам предвид дали ще трябва да се явя пред съда.

— Това ще е отвратително…

Почука се отново.

— Влез — каза Долан.

Вратата се отвори. Беше Юлисис, но не влезе. Долан отиде при него във всекидневната и затвори вратата след себе си.

— Долу пред къщата има един човек, седи в колата си, искал да те види.

— Какъв човек? Кой е той?

— Рече ми само, че се казвал Бъд, а ти ще разбереш за какво е дошъл…

— Аха… разбрах. Веднага слизам.

Долан тръгна надолу. Чу как зад него вратата се отваря.

— Майк! — извика Бишъп. — Къде отиваш?

Долан се върна.

— Слизам долу да се видя за малко с Бъд Макгонагил. Имаш ли нещо против?

— Откъде знаеш, че е той?

— Чуй какво ще ти кажа. Много те моля да поседиш тук с Майра и да ме оставите за малко сам.

Той излезе от къщата. Бъд Макгонагил седеше на тъмно в служебна кола.

— Не исках да се качвам горе — обясни му той, — отсега нататък трябва да сме много внимателни. Разбрах къде ще се съберат кръстоносците тази вечер…

— Тази вечер ли?

— Да, имат нещо по-специално. Нали знаеш къде е старото летище? Там, до резервоара?

— Знам. От другата страна на пресъхналото корито…

— Така. Събират се там в полунощ. Заповядай. — Той му подаде увит във вестник пакет. — Ще ти потрябва…

— Какво е това?

— Униформата им. Няма да успееш да припариш, ако не я облечеш.

— Откъде я намери? Нали ми каза, че не си член?

— Не съм. Тази е на Сам Рен. Днес следобед го командировах да закара двама осъдени в затвора. После отворих служебното му шкафче с шперц и измъкнах униформата му. Върни ми я рано утре сутринта, ще я сложа на мястото й и той нищо няма да разбере.