Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Бъд — надвеси се Долан над него, — хайде не се прави на ударен. Много добре ги знаеш. Няма начин да не си узнал…

— А ти кога узна за тях?

— Снощи. Всъщност тази сутрин.

— Е, щом си го научил тази сутрин, не допускаш ли, че е възможно и аз да не съм разбрал досега?

— Не. Снощи се запознах с един човек на име Троубридж. Жена му ме увери, че ти е разказала всичко за кръстоносците. Лично на теб.

— Троубридж ли? Не си спомням такова име.

— А би трябвало. Жената на същия онзи човек, когото са бесили и е останал парализиран…

— И все пак не се сещам — поклати глава Макгонагил. — Може да съм се срещнал с нея, но не я помня. Нали знаеш, с хора работя, толкова народ се изрежда…

— Не ме прави на глупак, Бъд. Знам, че знаеш кои са кръстоносците… пък и ти си съвсем наясно, че аз знам. Какво те притеснява толкова, че не искаш да ми кажеш?

— Заблуждаваш се, Майк. Нищо не ме притеснява. Щях да ти кажа, ако знаех…

— Ще ми кажеш, изобщо не си въобразявай, че ще те оставя…

— Я стига, Майк. — Макгонагил се навъси и стана. — Прекаляваш. Не си лош човек и си ми симпатичен, но няма да ти позволя да ме разиграваш…

— Наистина ще започна да те разигравам, ако не ми кажеш. Няма да ме стреснеш нито със свирепия си поглед, нито с резките по пистолета си. Пред мен не можеш да се правиш на много важен. Познавам доста хора, които само чакат да те стиснат за гърлото. Ако не ми кажеш, ще ги пусна по дирите ти и тогава да му мислиш. Сериозно ти го казвам.

Макгонагил огледа галерията, надвеси се над перилата, помълча известно време, после каза:

— Да слезем долу.

— Това вече е друго — отбеляза Долан и тръгна пръв.

Щом слязоха, Долан го поведе покрай тоалетната към задната врата.

— Не мога да ти кажа кой знае колко, защото и аз самият не съм съвсем наясно — започна Макгонагил. — Между нас да си остане, надявам се, че ще успееш да направиш нещо. Още месец и ще завземат страната. По-опасни са от ку-клукс-клан.

— Нима е възможно да са по-опасни? Ти член ли си?

— Глупости. Кой ще ме покани?

— Знаеш ли някой, който да е?

— Почти съм сигурен за Сам Рен. Единият от заместниците ми. Мисля, че и Креншо е техен човек. Дори мисля, че е някакъв главатар.

— Марвин Креншо ли?

— Да…

— Ха, та той е заместник-председател на колтънския клон на Националната банка. Големец. Председател на Търговската камара…

— И все пак Марвин Креншо е един от главатарите им. Трябва да ти е ясно едно — нищо от това, което ти казвам, не е информация от първа ръка. Каквото съм чул оттук-оттам…

— Ясно. Не се притеснявай, този път по изключение няма да действам необмислено. А каквото и да се случи, ще внимавам и няма да те забъркам.

— Трябва много да внимаваш. Всичко друго е детска игра в сравнение с тази работа. Затова и аз не съм се занимавал с оплакванията. Не мога да си го позволя…

— И още нещо, Бъд… Ако го изпълниш, никога вече няма да искам услуги от теб. Моля те да разбереш от Рен кога и къде ще се състои следващото им голямо събиране…

— Не мога да го направя, Майк. Това е тайна организация, няма шега. Може да събудя подозрения у Сам…

— Ти си знаеш работата. Имаш достатъчно опит и ще се справиш. В крайна сметка нали си му началник.

— Това не се знае. Напоследък е станал толкова противен. Разпорежда се с всички…

— Значи не се отнася с уважение към теб. Сигурно иска да заеме мястото ти.

— Иска…

— Ето ти още една причина да ми помогнеш. Разбери кога и къде ще се съберат и ще ги смачкам. Обещавам ти.

— Добре. Ще се постарая. Но за бога…

— Ще те пазя, Бъд. Благодаря ти, че дойде.

Макгонагил му кимна и си тръгна. Долан се качи в галерията.

— Защо трябваше да увърта толкова? — попита го Бишъп.

— Според мен и той не знае много…

— Ами, не знае. И той е един от тях…

— Не вярвам. Обеща да помогне колкото може…

— Така ли? Страхливец е той. Много е наперен, когато трябва да стреля по хората, но го е шубе, щом се стигне до нещо такова. Толкова го е шубе, че и собственото си семейство няма да защити…

— Отивам при Томас — прекъсна го Долан и тръгна надолу по стълбите.

— Искаш ли да обядваш после с нас? — попита го Майра.

— Не знам колко ще се забавя. Отивам при Томас…

Долан влезе в кабинета, но секретарката му каза, че Томас е в заседателната зала на втория етаж. Поръчал, ако Долан се появи, да отиде направо там. Долан се върна в помещението, където се списваше местната хроника, и се спря пред старата пощенска кутия, обзет от лека носталгия. Ушите му гърмяха от страхотен шум, той се обърна — всичко си беше както преди, телетипът си тракаше, пишещите машини чаткаха, хората сновяха и се промушваха между бюрата — след малко си даде сметка, че шумът не се е променил, но сега му се струва оглушителен само защото е отсъствал вече седмици…