Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Долан изкара парите и ги постави на бюрото.

— Трийсет и четири хиляди и петстотин. В брой.

— Направо ще се гръмна — извика Бишъп, взе банкнотите и ги разпери като ветрило. — Никога в живота си не съм виждал толкова пари накуп.

Майра попита:

— А списанието? Къде ще се местим? С тоя камион, дето си го докарал, можеш да изнесеш цялата печатница.

— Открих една печатница на Шесто авеню, почти до гарата. Собственикът се казва Грисъм.

— Грисъм ли? — изненада се Бишъп.

— Познаваш ли го?

— Знам кой е. Радикално настроен. На два пъти са го затваряли…

— На мен ми се стори съвсем беззлобен. Много симпатичен и много кротък. Не ме интересува дали е радикално настроен, или не. Има печатарска преса, нищо друго не ме засяга…

— Добре. Аз не се отказвам, но още отсега и без помощта на магическата кристална сфера мога да ти кажа какво ще се случи…

— Първото, което ще се случи, е това: ние с Майра отиваме до банката. Ти тръгваш с камиона, след като го натоварите, а ние ще дойдем в печатницата веднага щом свършим.

— Какво искаш да кажеш — че ще вложиш всичките пари на мое име, така ли? — попита Майра и взе купа пари от Бишъп.

— Не мога да ги внеса на мое име при дълговете, които съм натрупал — отговори Долан. — Някои хора само това и чакат — да научат, че имам пари в банката. Докато се обърнеш, и ще им наложат запор.

— Значи ще се видим в печатницата на Грисъм — обади се Бишъп.

— Добре. Хайде, Майра…

— Преди това се обади на Томас — напомни му Майра, докато си слагаше шапката. — На два пъти се опитва да се свърже с теб.

— Тоя човек започва да проявява нездрав интерес към мен. Хайде да тръгваме, че да не ни оберат, преди да сме внесли парите в банката.

Брой пети от първата годишнина на списание „Космополит“ се появи за втори път по вестникарските будки малко след пет часа подир обед на същия ден, точно навреме, за да си го купят хората, които се прибират от работа. На големи афиши пишеше:

При седемте по-централни будки, където минаваха най-много хора, до купа списания стоеше по един от здравеняците. Всеки от тях беше получил палка, обвита в кожа, и месингов бокс (Долан ги купи от някаква заложна къща) и сега само чакаха да ги предизвикат. Бяха напълно осведомени и знаеха много добре как трябва да постъпят при евентуален опит да се действа със сила.

Долан, Бишъп и Майра минаха край всичките тези седем будки, за да проверят как вървят нещата, дадоха на всеки от здравеняците по десет долара и им обещаха още по десет, ако опазят списанията до девет часа.

— Чудесно. Списанието се харчи като топъл хляб — обобщи Долан, когато си тръгнаха от последната будка. — А Карлайл никакъв не се обажда.

— Не се радвай предварително. Има достатъчно време, за да организира нещо…

— Тези типове си знаят работата. И при това много им харесва. Трима от тях са били в бандата на Бъргоф.

— Кой Бъргоф?

— Пърл Бъргоф. Как да не си чувал за него?

— Май че си спомням нещо. Не писаха ли във „Форчън“?

— Точно така…

— Майк — прекъсна ги Майра, — вземи да се обадиш на Макгонагил, за да разбереш нещо повече за момичето, което е работело при Карлайл. Ще имаш нужда от него. Абсолютно сигурно е, че сега предварителното жури ще прояви интерес, а също и Асоциацията на лекарите…

— Ще му се обадя довечера. Ще успея да докажа фактите, които сме посочили, ти не се притеснявай…

Той спря на светофара.

— Погледни — тихо привлече вниманието му Бишъп. — Колата вляво…

Долан погледна. До тях беше спряла луксозна лимузина. Караше я мъж, а до него седеше жена. Жената четеше на глас нещо от „Космополит“. Мъжът беше наклонил глава, за да чува по-добре.

— Видя ли? — попита Бишъп.

— До вечерта ще узнае целият град.

— Вече го е узнал.

Светна зелено и Долан подкара на юг, към океана. Майра ги подсети:

— Къде ще отидем да хапнем?

— Боже мой — изненада се Бишъп. — Пак ли си гладна?

— Умирам от глад.

— Искате ли да отидем в някое заведение по крайбрежието?

— Обичам яхния с миди, но досега не съм яла това ядене по крайбрежието. Много е близо до океана.

— Ами нали мидите ги вадят от океана, глупачке — заяде се Долан.