Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ето че се появи. Ще ви кажа какво предлагам. Според мен най-разумно ще бъде да отидем при някой нотариус още сега и да подпишете клетвена декларация. Познавам един, който ще ни приеме. Имате ли нещо против?

— Оставям вие да прецените. Само трябва да се прибера преди единайсет часа…

— Тогава да вървим. От това вреда не може да има, а аз ще се чувствам много по-спокоен.

— Добре. Отивам да се приготвя.

— Вземете това. — Когато тя ставаше, Долан й подаде един плик — плик с петдесет долара.

— Какво е то? — попита го тя и се изчерви, защото всъщност разбра.

— Ще видите. Отворете го, след като се качите горе. Аз ще ви изчакам тук…

Тя му се усмихна и тръгна към асансьора.

От тавана с лице надолу висяха трима побойници и държаха в ръцете си дълги оловни тръби. Носеха бели маски и червени гумени ръкавици, всички гледаха надолу към Долан и си шепнеха. След миг започнаха да размахват оловните тръби към главата му, но изобщо не бяха разярени, дори се усмихваха и се кискаха като улисани в игра деца. Долан се опита да отблъсне ударите и да се изправи, но усети, че движенията му са смешно забавени, забавени. Оловните тръби го заблъскаха по главата, той си помисли: „Господи, защо не мога да се помръдна?“, и най-сетне падна от леглото, повлече се по пода, а те останаха зад него и продължиха да го налагат с тръбите. Накрая успя да се изправи, но крачките му бяха смешно забавени, забавени, той се приведе, прегъна се почти на две, дланите му опряха в земята и така запълзя на четири крака в отчаян опит да увеличи скоростта си. Тримата побойници продължаваха да го налагат с оловните тръби… той извика, надигна се и отвори очи.

— По-спокойно, по-спокойно, не се мятай — говореше му Бишъп.

За миг Долан си помисли, че се е побъркал. Слънцето грееше в прозореца, ясно се различаваше горещият му правоъгълник. Само че преди малко беше тъмно, а сега светеше.

— Легни си, легни си — казваше му Бишъп и леко го побутваше, за да се облегне на възглавницата, а той се

мъчеше

мъчеше

мъчеше

да разбере какво става, дявол да го вземе. Тилът му докосна възглавницата и той простена от болка, сякаш бяха плиснали над челото му чайник с вряла вода. Но сега главата му оставаше по-ниско от правоъгълника слънчева светлина, който го бе заслепявал, и той разбра, че се намира в стаята си. При него бяха Бишъп, явно изморен и със сенки под очите, и Майра, още по-изморена и с по-дълбоки сенки. Завладя го смътна мисъл: „Боже мой, нещо е станало с мен“ и — ТРЯС! — стената, която препречваше съзнанието му и не му позволяваше да си спомни, се пропука и рухна: всичко се изясни — той бе изпратил Джийн Кристи до общежитието й, след като получи клетвената й декларация, и тъкмо излизаше от колата си в гаража, когато трима побойници…

— Господи! — извика той на глас. — Лошо ли са ме ударили?

— Можеше да е и по-зле. — Бишъп седна на леглото му и се усмихна. — Късметлия си ти, Майк… и бога ми, здрав череп имаш!

— Главата ми се пръска от болка. — Долан прекара ръка над дебелата превръзка. — Нямах никакво време. Така ме халосаха, че дори не успях да се обърна.

— Не мога да разбера защо не извика — обади се Майра, — нищо не чухме, усетихме се чак когато се вдигна шум от стъпки. Докато слезем, те вече бяха офейкали…

— Изстрелях по тях шест патрона — продължи Бишъп, — но бях толкова объркан, че не успях да се приближа достатъчно…

Долан прехапа устни.

— Карлайл, а?

— А, не, изпратил ги е някой приятел. Какво точно стана? Можеш ли да говориш?

— Нищо ми няма. Как е главата ми?

— Разцепили са ти я на две места, нищо страшно. Имаш няколко шева. А как се развиха нещата с медицинската сестра?

— Прекрасно. Карлайл оперирал и нея. С нейните свидетелски показания можем да го пратим в затвора с доживотна присъда. Тя ми даде клетвена декларация…

— Така ли? Къде е?

— Бутнах я под седалката на колата ми. Изтичай да я вземеш…

— Тичам и още как! — Бишъп бързо излезе.

— Как така не си я пъхнал в джоба си? — попита Майра.

— Предчувствие… най-обикновено предчувствие.

— И добре, че си го имал. Тези негодници са ти обрали всичко. Знаели са си работата. Нямаше и две минути, откак усетихме, че нещо става, и дотичахме, а ти вече лежеше проснат на земята и джобовете ти бяха празни. Питам се дали Карлайл не е научил, че си се видял с това момиче…

— Не мисля. Тези типове не са търсили нещо конкретно. Просто за всеки случай… Много лошо ли са ме ударили? Подай ми огледало…