Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— И ако позволите, за мен беше чест да се запознаем, капитан Тарант.

Стария Джак се ужаси.

— Откъде знаете…

— Баща ми има ваша снимка. Виси на стената на дневната ни.

— Но защо? — попита Стария Джак.

— Защото сте спасили живота му, сър.

През следващите няколко седмици посещенията на Хари при Стария Джак станаха по-редки и накрая двамата се срещаха само в събота сутринта. Стария Джак разбра, че мистър Холкомби явно е успял в плановете си, когато Хари го попита дали следващата неделя ще дойде в „Рождество Христово“ да го чуе как пее.

В неделя сутринта Стария Джак стана рано, използва личната тоалетна на сър Уолтър на петия етаж на Барингтън Хаус да вземе душ (наскоро появило се нововъведение) и дори подстрига брадата си, преди да облече другия костюм, който му бе дал старият му приятел.

Пристигна в „Рождество Христово“ точно преди началото на службата, промъкна се на задната редица и седна в края на скамейката. Забеляза мисис Клифтън на третия ред, заедно с възрастна двойка, най-вероятно майка й и баща й. Колкото до мис Мънди, нея можеше да разпознае и сред паство от хиляда души.

Мистър Холкомби не беше преувеличил качествата на гласа на Хари. По нищо не отстъпваше на най-добрите гласове, които Стария Тар бе слушал навремето в катедралата на Уелс. Веднага щом момчето отвори уста да запее „Води ме, Господи“, Стария Джак вече твърдо знаеше, че протежето му има изключителен талант.

След като преподобният Уотс благослови всички, Стария Джак се измъкна от църквата и бързо се върна на пристанището. Трябваше да чака до следващата събота, за да може да каже на момчето колко много му е харесало пеенето му.

Докато вървеше, си спомни укора на сър Уолтър. „Би могъл да направиш много повече за Хари, ако се откажеш от това самобичуване.“ Обмисли сериозно думите на приятеля си, но още не беше готов да се освободи от оковите на вината. Въпреки това познаваше един човек, който би могъл да промени живота на Хари — човек, който бе с него през онзи ужасен ден, човек, с когото не беше говорил вече повече от двайсет и пет години. Човек, преподаващ в училището, което осигуряваше хористи на „Сейнт Мери Редклиф“. За съжаление началното училище „Мериууд“ не попадаше сред източниците на годишни стипендианти, така че въпросният човек трябваше да бъде насочен в правилната посока.

Единствените опасения на Стария Джак бяха, че лейтенант Фробишър може и да не го помни.

Стария Джак изчака Хюго да напусне Барингтън, но трябваше да мине още половин час, преди светлините в кабинета на мис Потс най-сетне да угаснат.

Излезе от вагона си и тръгна бавно към Барингтън Хаус. Ясно си даваше сметка, че разполага само с трийсетина минути преди идването на чистачките. Вмъкна се в неосветената сграда и се изкачи по стълбите до петия етаж; сър Уолтър си затваряше очите за посещенията му вече двайсет и пет години и той можеше като котка в тъмното да намери пътя до вратата с табелка „Административен директор“.

Седна зад бюрото на Хюго. Запали лампата — ако някой я видеше, щеше просто да си помисли, че мис Потс е останала да работи до късно. Прелисти телефонния указател, докато не намери „Сейнт“ — Антъни, Бартоломю, Беатрис, Бийд.

За първи път в живота си вдигна телефона, без да е сигурен какво трябва да прави. От слушалката се разнесе глас:

— Номер, ако обичате?

— Осем шест дванайсет — каза Джак, като следеше номера с пръст.

— Благодаря, сър.

Стария Джак зачака, безпокойството му растеше с всяка минута. Какво да каже, ако се обади някой друг? Щеше просто да затвори. Извади от джоба си листче, разгъна го и го сложи на бюрото пред себе си. Точно тогава чу сигнал, последван от прещракване и от мъжки глас.

— Фробишър Хаус.

— С Ноел ли говоря? — попита той и си спомни традицията всеки пансион в „Сейнт Бийд“ да бъде наричан на директора му. Не откъсваше поглед от сценария; всеки ред бе внимателно обмислен и репетиран безброй пъти.

— Същият — отвърна Фробишър, явно изненадан, че чува непознат глас, който се обръща към него с малкото му име.

Последва тишина.

— Чувате ли ме? — попита Фробишър, този път малко раздразнено.

— Да. Обажда се капитан Джак Тарант.

Последва още по-дълга пауза.

— Добър вечер, сър — най-сетне каза Фробишър.

— Прощавайте, че се обаждам в такъв късен час, приятелю, но се нуждая от съвета ви.

— Няма нищо, сър. За мен е огромна чест да говоря с вас след всичките тези години.