Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Джайлс седеше в леглото и му мереха температурата. Лицето му грейна, щом го видя.

Старшата медицинска сестра стоеше до леглото и гледаше показанията на пациента си.

— Паднала е до трийсет и седем и две. Няма да изпуснете първия урок в понеделник сутринта, млади човече — заяви тя, докато тръскаше термометъра. — Мистър Барингтън, ще ви оставя, за да прекарате малко време насаме със сина си.

— Благодаря, сестро — отвърна Хюго. — Възможно ли е да поговоря с вас на излизане?

— Разбира се, мистър Барингтън. Ще съм в кабинета си.

— Не ми изглеждаш чак толкова зле, Джайлс — отбеляза Хюго, след като сестрата излезе.

— Добре съм, папа. Честно казано, надявах се, че сестрата ще ме пусне в събота сутринта, за да мога да играя с отбора.

— Ще поговоря с нея на излизане.

— Благодаря, папа.

— Е, как вървят нещата?

— Не толкова зле — отвърна Джайлс. — Но само защото деля един кабинет с двете най-умни момчета в класа.

— И кои са те? — попита баща му, изпълнен с ужас от предстоящия отговор.

— Единият е Дийкинс, най-умното момче в училището. Другите дори не говорят с него, понеже го мислят за зубрач. Най-добрият ми приятел обаче е Хари Клифтън. Той също е много умен, но не чак колкото Дийкинс. Сигурно си го чувал да пее в хора. Сигурен съм, че ще го харесаш.

— Но Клифтън не е ли син на някакъв докер? — попита Хюго.

— Да. И също като дядо, той не крие този факт. Но откъде знаеш това, папа?

— Мисля, че имаше някакъв Клифтън, който работеше за компанията. — Хюго вече съжаляваше, че се е изпуснал.

— Това трябва да е било много преди твоето време, папа — каза Джайлс. — Баща му бил убит във войната.

— Кой ти каза? — попита Хюго.

— Майката на Хари. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“. Отидохме там на чай за рождения му ден.

На Хюго му се искаше да попита кога е бил рожденият ден на Клифтън, но се страхуваше, че ще прекали с въпросите.

— Много поздрави от майка ти — смени темата той. — Мисля, че в близките дни ще дойде да те види с Ема.

— Гадост. Само това ми трябваше — рече Джайлс. — Дребна шарка и посещение от ужасната ми сестра.

— Не е чак толкова зле — разсмя се баща му.

— Още по-зле е — отвърна Джайлс. — И имам чувството, че Грейс няма да е много по-различна. Папа, те трябва ли да идват с нас на ваканцията?

— Да, разбира се.

— Питах се дали Хари Клифтън може да дойде с нас в Тоскана това лято. Никога не е бил в чужбина.

— Не — отсече Хюго малко по-твърдо от нужното. — Ваканциите са изключително за семействата, не да се делят с непознати.

— Но Хари не е непознат — възрази Джайлс. — Той е най-добрият ми приятел.

— Не — повтори Хюго. — И точка по въпроса.

Джайлс го погледна разочаровано.

— Е, какво искаш за рождения си ден, момчето ми? — побърза да попита Хюго, та отново да смени темата.

— Най-новото радио — без колебание отвърна Джайлс. — Модел „Робъртс Рилайабъл“.

— Разрешено ли е да имате радиоприемници в училище?

— Да, но можем да ги пускаме само през уикендите — отвърна Джайлс. — Ако те хванат да слушаш след изгасването на светлините или през седмицата, ще ти го конфискуват.

— Ще видя какво мога да направя. Ще си идваш ли за рождения ден?

— Да, но само за чай. Трябва да се върна в училище навреме за самостоятелната подготовка.

— В такъв случай ще се опитам да намина — каза Хюго. — Сега ще тръгвам. Искам да поговоря и със старшата сестра.

— Не забравяй да я попиташ дали ще ме пусне в събота сутринта — напомни му Джайлс, докато баща му излизаше, за да се погрижи за истинската цел на посещението си.

— Много се радвам, че успяхте да се отбиете, мистър Барингтън. Това ще ободри Джайлс до края на заболяването му — каза старшата сестра, след като Хюго влезе в кабинета й. — Но както сам виждате, той вече е почти здрав.

— Да, и се надява, че ще го пуснете в събота сутринта, за да може да излезе на игрището.

— Сигурна съм, че е възможно — отвърна сестрата. — Казахте, че искате да говорим за нещо друго?

— Да, сестро. Както знаете, Джайлс страда от далтонизъм. Просто исках да попитам дали това му създава някакви трудности.

— Никакви, за които да ми е известно — отговори сестрата. — А и да има някакви, със сигурност не му пречат да удря червена топка през зелено игрище, докато не стигне до бялата черта.

Барингтън се разсмя, след което продължи със следващите добре премислени думи.

— Когато аз бях в „Сейнт Бийд“, често ми се подиграваха, защото бях единственото момче с далтонизъм.