Джеффри Арчер - Времето ще покаже

С шапка на главата (най-добрата и единствена), с почистено наскоро палто, практични черни обувки и с единствените копринени чорапи, които имаше, Мейзи се чувстваше готова да се изправи пред останалите родители. Когато слезе по стълбите, Хари вече я чакаше до вратата. Изглеждаше толкова елегантен с новата си униформа в бордо и черно, че тя с радост би го развела из Стил Хаус Лейн, за да могат съседите да научат, че някой от тяхната улица ще учи в Бристолската гимназия.

Взеха трамвая, както и при първия учебен ден в „Сейнт Бийд“, но този път Хари я попита дали е съгласна да слязат една спирка преди Юнивърсити Роуд. Вече не й даваше да го държи за ръката, но й позволи да оправи на няколко пъти кепето и вратовръзката му.

Когато видя шумното сборище младежи пред училищния портал, Мейзи каза: „По-добре да тръгвам, че ще закъснея за работа“, което озадачи Хари, тъй като той знаеше, че мистър Фрамптън я е освободил за целия ден.

Мейзи прегърна бързо сина си и продължи да го гледа, докато вървеше към училището. Първият, който го поздрави, беше Джайлс Барингтън. Мейзи се изненада, че е тук — Хари й бе казал, че Джайлс най-вероятно ще продължи в Итън. Двамата се ръкуваха като зрели мъже, току-що сключили важна сделка.

Мейзи видя тълпата и мистър и мисис Барингтън. След минути към тях се присъединиха мистър и мисис Дийкинс заедно с носителя на стипендията „Пелокин“. Последваха още здрависвания, в случая с мистър Дийкинс — с лявата ръка.

Родителите започнаха да се сбогуват с децата си. Мейзи гледаше как мистър Барингтън се ръкува първо със сина си и после с Дийкинс, но обърна гръб на протегнатата ръка на Хари. Мисис Барингтън изглеждаше смутена и Мейзи се запита дали по-късно няма да попита Хюго защо е игнорирал най-добрия приятел на Джайлс. Ако го направеше, той със сигурност нямаше да й каже истинската причина. Мейзи се боеше, че няма да мине много време, преди Хари да попита защо мистър Барингтън винаги се държи пренебрежително с него. Докато само трима души знаеха истината, тя нямаше причини да мисли, че Хари някога ще я разбере.

Мис Тили бе станала толкова редовен клиент на Палмовия салон, че дори си имаше своя маса.

Обикновено пристигаше към четири и си поръчваше чаша чай („Ърл Грей“) и сандвич с краставичка. Винаги отказваше да вземе от сметановите пасти, различните видове пай с мармалад и шоколадовите еклери, но от време на време си позволяваше кифла с масло. Един следобед се появи малко преди пет, което бе необичайно късно за нея, и Мейзи изпита облекчение, че обичайната й маса е свободна.

— Може би днес ще е по-добре да седна на по-дискретно място, Мейзи. Искам да поговорим насаме.

— Разбира се, мис Тили — каза Мейзи и я поведе към масата на мистър Холкомби зад колоната в ъгъла на салона. — Смяната ми свършва след десет минути и веднага ще дойда при вас.

Когато заместницата й Сюзан дойде да поеме салона, Мейзи обясни, че ще седне с мис Тили за няколко минути, но не иска да бъде обслужвана.

— Да не би старата патица да е оклюмала човка? — попита Сюзан.

— Старата патица ме научи на всичко, което зная — отвърна Мейзи с усмивка.

Точно в пет Мейзи седна срещу мис Тили. Рядко й се случваше да сяда с клиент и в малкото случаи, когато го правеше, никога не се чувстваше удобно.

— Ще пиеш ли чай, Мейзи?

— Не, благодаря, мис Тили.

— Напълно те разбирам. Ще се опитам да не те задържам, но преди да ти кажа реалната причина защо искам да се видим, мога ли да попитам как я кара Хари?

— Иска ми се да спре да расте — отвърна Мейзи. — Всеки месец му отпускам панталоните. С това темпо в края на годината дългите му панталони ще се превърнат в къси.

Мис Тили се разсмя.

— А как е с учението?

— В доклада за края на срока се казва… — Мейзи замълча за момент, опитвайки се да си спомни точните думи, — „Изключително добро начало. Много обещаващ ученик“. На първо място е по английски.

— Ама че ирония — отбеляза мис Тили. — Ако си спомням правилно, именно по този предмет се представи по-зле на приемния изпит.

Мейзи кимна и се опита да не мисли за финансовите последици от факта, че Хари не бе чел достатъчно Томас Харди.

— Сигурно много се гордееш с него — рече мис Тили. — Когато отидох в „Сейнт Мери“ в неделя, много се зарадвах да го видя отново в хора.

— Да, но сега трябва да се задоволи с място на задната редица с другите баритони. Дните му като солист приключиха. За сметка на това обаче се включи в театралния клуб и тъй като в гимназията няма момичета, играе Урсула в училищната постановка.