Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Днес обаче той изглеждаше по-заинтересуван от бъдещето, отколкото от миналото.

— Решихте ли вече какво ще прави Хари, след като напусне „Сейнт Бийд“?

— Не съм се замисляла — призна Мейзи. — В края на краищата има още доста време.

— Което ще изтече бързо — посочи мистър Холкомби. — Не мога да повярвам, че искате да се върне в „Мериууд“.

— Определено не искам — каза Мейзи. — Но какъв друг избор имам?

— Хари казва, че би искал да продължи в Бристолската гимназия, но се тревожи, че ако не успее да спечели стипендия, няма да можете да си позволите разходите.

— Това няма да е проблем — увери го Мейзи. — При сегашната ми заплата и бакшишите никой не е нужно да знае, че майка му е сервитьорка.

— И то каква сервитьорка — отбеляза мистър Холкомби и кимна към претъпканото помещение. — Изненадан съм, че още не сте отворили собствено заведение.

Мейзи се разсмя и не се замисли върху думите му, докато не получи неочаквана визита от мис Тили.

Мейзи ходеше на утринната служба в „Сейнт Мери Редклиф“ всяка неделя, за да слуша как пее синът й. Мис Мънди я беше предупредила, че съвсем скоро гласът на Хари ще започне да мутира и че след това момчето едва ли ще може да пее като солист.

Мейзи се опита да се съсредоточи върху проповедта, но умът й се зарея. Хвърли поглед към отсрещната страна на пътеката, където седяха мистър и мисис Барингтън със сина си Джайлс и две момичета, които сигурно бяха техни дъщери — не им знаеше имената. Беше се изненадала, когато Хари й каза, че Джайлс Барингтън е най-добрият му приятел. Били се сприятелили по чиста случайност, така й обясни. Мейзи се надяваше да не й се наложи да му казва, че Джайлс може да се окаже и нещо повече от добър приятел.

Мейзи си мечтаеше да може да помогне повече на Хари в усилията му да спечели стипендия в Бристолската гимназия. Макар мис Тили да я беше научила да чете менюто, да събира и да изважда и дори да пише някои прости думи, само мисълта през какво преминава Хари я изпълваше с трепет.

Мис Мънди засилваше увереността й, като непрекъснато й напомняше, че Хари никога е нямало да стигне дотук, ако тя не е била готова да направи толкова много жертви.

— И между другото — добави веднъж, — ти си умна досущ като него, просто не си имала неговите възможности.

Мистър Холкомби я държеше в течение относно „графика“ и с приближаването на датата на изпита Мейзи започна да се притеснява не по-малко от кандидата. Осъзна истината на една от забележките на Стария Джак, че често наблюдаващият страда повече и от участника.

Палмовият салон вече беше претъпкан всеки ден, но това не попречи на Мейзи да предприеме още промени през „фриволното четвърто десетилетие на века“, както пресата описваше трийсетте години.

Сутрин предлагаше на клиентите различни бисквити към кафето, а следобедното й меню се оказа не по-малко популярно, особено след като Хари й каза, че мисис Барингтън му е предложила да избира между индийски и китайски чай. Мистър Фрамптън обаче наложи вето на предложението да се предлагат сандвичи с пушена сьомга.

Всяка неделя Мейзи коленичеше на възглавничката в храма; единствената й молитва беше ясна и конкретна: „Моля те, Господи, нека Хари спечели стипендията. Успее ли, няма да искам нищо друго от Теб“.

Когато до изпитите остана седмица, Мейзи вече не можеше да спи, лежеше будна и се питаше как ли се справя Хари. Мнозина клиенти й казваха да му предаде най-добрите им пожелания — някои, защото го бяха чували да пее в църковния хор, други, защо бе доставял сутрешния им вестник или просто защото техните деца бяха минали или щяха да минат през същите изпитания като неговите. Мейзи имаше чувството, че половината Бристол ще се явява на изпит.

На сутринта на съдбовния ден Мейзи настани някои от редовните посетители на неподходящи маси, поднесе на мистър Крадик кафе вместо обичайния му горещ шоколад и дори представи на двама клиенти чужди сметки. Никой не се оплака.

Хари й каза, че според него се бил представил доста добре, но не можеше да е сигурен дали е било достатъчно добре. Спомена някой си Томас Харди, но Мейзи не беше сигурна дали говори за свой приятел, или за някой от учителите.

Когато онзи четвъртък часовникът в големия шкаф в Палмовия салон удари десет, Мейзи знаеше, че в същия миг директорът окачва резултатите от изпитите на училищната дъска за обяви. Минаха обаче още двайсет и две минути, преди мистър Холкомби да влезе в помещението и да се насочи право към обичайната си маса зад колоната. От изражението му Мейзи не можеше да разбере как се е представил Хари. Бързо отиде при него и за първи път от четири години седна срещу свой клиент, макар че „свлече се“ би било по-уместно определение.