Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Ето защо прекарах толкова време в Америка. Подобни питейни заведения никнат като гъби в Ню Йорк и Чикаго и печалбите са огромни, заради сухия закон. — Запали пура. — И помни ми думата, няма да има друг подобен бар в Бристол, със сигурност.

— Със сигурност — повтори Мейзи и застана до него: изобщо не помисли да седне на някой от високите столове.

— Каква отрова избираш, кукличке? — попита Еди с американски (поне според него) акцент.

— Не пия — напомни му Мейзи.

— Това е една от причините да те избера.

— Да ме избереш ли?

— Разбира се. Ти си идеалният човек за началник на сервитьорките. Не само че ще ти плащам по шест паунда седмично, но ако заведението потръгне, само бакшишите ще са много повече, отколкото можеш да изработиш при Тили.

— И трябва да се обличам по този начин ли? — попита Мейзи и посочи едно от момичетата, което носеше червена блуза с оголени рамене и тясна черна пола, която едва прикриваше коленете й. Стана й смешно, като си помисли, че цветовете са същите като на униформите от „Сейнт Бийд“.

— Защо не? Изглеждаш страхотно, а комарджиите ще плащат добри пари, за да бъдат обслужвани от хубавица като теб. Естествено, ще има и неприлични предложения, но съм сигурен, че ще можеш да се оправиш с това.

— Какъв е смисълът от дансинг при положение, че клубът е само за мъже?

— И тази идея заех от Щатите — отвърна Еди. — Ако някой иска да танцува с някоя сервитьорка, ще трябва да си плати.

— И какво друго влиза в цената?

— Зависи от тях — сви рамене Еди. — Стига да не става в заведението, нямам нищо общо — добави той и се разсмя малко по-високо от нужното.

Мейзи остана сериозна.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — отвърна Мейзи. — Нямах време да кажа на Хари, че ще закъснея.

— Както кажеш, скъпа. — Еди я прегърна през раменете и я поведе към стълбите.

Докато я караше към Стил Хаус Лейн, й разказа за плановете си за бъдещето.

— Вече хвърлих око на втори обект — обясняваше разпалено. — Само небето може да ми е граница.

— Небето ми е граница — повтори Мейзи, докато спираха пред номер 27.

Слезе от колата и бързо тръгна към вратата.

— Значи давам ти няколко дни, за да помислиш — каза Еди, докато подтичваше след нея.

— Не, благодаря, Еди — отвърна без колебание Мейзи. — Вече реших — добави, докато вадеше ключа от чантата си.

Еди се ухили и отново я прегърна.

— Знаех си, че решението няма да е от трудните.

Мейзи махна ръката му, усмихна му се сладко и рече:

— Много мило от твоя страна, че ме имаш предвид, скъпи, но мисля, че ще продължа да сервирам кафе. — Отвори вратата и добави: — Все пак благодаря за предложението.

— Както кажеш, кукло, но ако промениш решението си, вратата е винаги отворена за теб.

Мейзи затвори вратата.

Мейзи най-сетне се спря върху единствения човек, от когото можеше да потърси съвет. Реши да отиде на доковете без предварителна уговорка и с надеждата, че той ще е там.

Не искаше да казва нито на Стан, нито на Хари при кого отива. Брат й щеше да се опита да я спре, а синът й щеше да остане с чувството, че е издала тайната му.

Изчака почивния си ден и след като остави Хари в училището, взе трамвая до пристанището. Беше подбрала внимателно времето — късна сутрин, когато той най-вероятно щеше да е в кабинета си, а Стан щеше да е зает с товарене и разтоварване на стоки в другия край на доковете.

Каза на мъжа на портала, че е дошла да си търси работа като чистачка. Той й посочи с безразличие тухлената постройка и пак не си спомни коя е.

Докато вървеше към Барингтън Хаус, Мейзи погледна към прозорците на петия етаж и се запита кой ли е неговият кабинет. Спомняше си срещата с мисис Нетълс и начина, по който й показа вратата веднага щом каза името си. Сега Мейзи не само че имаше работа, която й харесваше и където я уважаваха, но и две нови предложения в рамките само на един ден. Изхвърли мисис Нетълс от мислите си, мина покрай сградата и продължи по кея.

Не забави крачка, докато не видя дома му. Трудно й беше да повярва, че човек може да живее в железопътен вагон, и започна да се чуди дали не е направила ужасна грешка. Дали разказите на Хари за дневна, спалня и дори за библиотека не бяха преувеличени? „Не можеш да спреш, щом си стигнала дотук, Мейзи Клифтън“ — каза си тя и почука дръзко на вратата.

— Влезте, мисис Клифтън — отзова се любезен глас.

Мейзи отвори вратата и видя стареца, настанен в удобната седалка сред купища книги. Изненада се колко чист е вагонът и осъзна, че въпреки твърденията на Стан именно тя, а не Стария Джак живее в трета класа.