Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Стария Джак стана и я покани да седне на мястото срещу неговото.

— Дошли сте при мен заради младия Хари, предполагам.

— Да, мистър Тар.

— Нека позная — каза той. — Не можете да решите дали момчето трябва да иде в „Сейнт Бийд“, или да остане в „Мериууд“.

— Откъде знаете? — попита Мейзи.

— Просто мисля върху същия проблем през последния месец — обясни Стария Джак.

— И как според вас трябва да постъпи той?

— Мисля, че въпреки многото трудности, с които несъмнено ще се сблъска в „Сейнт Бийд“, ако не се възползва от тази възможност, ще съжалява през целия си живот.

— Но е възможно да не спечели стипендията и решението да не зависи от нас.

— Решението не зависи от нас от момента, в който мистър Фробишър чу как пее Хари — каза Стария Джак. — Аз обаче имам чувството, че това не е единствената причина за визитата ви.

Мейзи започваше да разбира защо Хари толкова се възхищава от този човек.

— Напълно сте прав, мистър Тар. Нужен ми е съвет по един друг въпрос.

— Синът ви ме нарича Джак, с изключение на случаите, когато ми е сърдит. Тогава ме нарича Стария Джак.

Мейзи се усмихна.

— Безпокоях се, че дори той да се пребори за стипендията, няма да печеля достатъчно пари, за да му осигуря всички малки екстри, които останалите момчета в училища като „Сейнт Бийд“ смятат за даденост. За щастие, предложиха ми друга работа, от която бих могла да печеля повече.

— И се тревожите как ще реагира мис Тили, когато й кажете, че смятате да напуснете ли?

— Нима познавате мис Тили?

— Не, но Хари много пъти ми е говорил за нея. Тя явно е от същото тесто като мис Мънди, а мога да ви уверя, че то е рядкост. Не е нужно да се тревожите.

— Не разбирам…

— Позволете да ви обясня — рече Стария Джак. — Мис Мънди вече вложи много от времето и опита си, за да се погрижи Хари не само да спечели стипендия в „Сейнт Бийд“, но и да се покаже достоен за нея, което е много по-важно. Сигурен съм, че тя е обсъдила всяка възможност с най-близката си приятелка, която е именно мис Тили. Така че когато й кажете за новата работа, може да откриете, че това няма да я изненада.

— Благодаря, Джак — каза Мейзи. — Хари е късметлия, че има приятел като вас. Бащата, който така и не позна — тихо добави тя.

— Това е най-милият комплимент, който съм получавал от много години — отвърна Стария Джак. — Мога само да съжалявам, че загуби баща си при такива трагични обстоятелства.

— Знаете ли как е умрял съпругът ми?

— Да, зная — отвърна Стария Джак. Даде си сметка, че изобщо не би трябвало да засяга тази тема, и бързо добави: — Хари ми разказа.

— Какво ви е разказал? — тревожно попита Мейзи.

— Че баща му е загинал във войната.

— Но вие знаете, че това не е истина — каза Мейзи.

— Да, зная — съгласи се Стария Джак. — И подозирам, че Хари също знае, че баща му не би могъл да умре във войната.

— Тогава защо казва така?

— Може би мисли, че има нещо, което не искате да му кажете.

— Но аз самата не зная истината — призна Мейзи.

Стария Джак не каза нищо.

Мейзи бавно тръгна към къщи. Единият въпрос беше намерил отговора си, другият си оставаше нерешен. Въпреки това не се съмняваше, че Стария Джак може да се добави към списъка на хората, които знаят истината за случилото се със съпруга й.

Стария Джак се оказа прав за мис Тили, защото когато Мейзи й каза за предложението на мистър Фрамптън, тя едва ли можеше да покаже по-голямо разбиране и подкрепа.

— Ще липсваш на всички ни — рече тя. — И, честно казано, от „Роял“ са късметлии, че ще работиш за тях.

— Как мога да ви благодаря за всичко, което направихте за мен през тези години? — попита Мейзи.

— Хари трябва да благодари на теб — отвърна мис Тили. — И подозирам, че е само въпрос на време, преди да го осъзнае.

Мейзи започна новата си работа месец по-късно и не й беше нужно много време да открие защо Палмовият салон никога не се пълни повече от една трета.

Сервитьорките гледаха на труда си просто като на работа — за разлика от мис Тили, която го смяташе за призвание. Изобщо не си правеха труда да запомнят имената на клиентите или любимите им маси. Още по-лошото бе, че кафето често се сервираше студено, а пастите се оставяха да съхнат, докато някой не си ги поръча. Мейзи не бе изненадана, че не получават никакви бакшиши — просто не ги заслужаваха.

След още един месец започна да си дава сметка на колко неща я е научила мис Тили.

След три месеца беше сменила пет от седемте сервитьорки, без да й се налага да привлича момичета от кафенето на мис Тили. Освен това беше поръчала нови елегантни униформи за целия персонал, както и нови подноси, чаши и чинии, а също така смени доставчика на кафе и сладкаря. Много й се искаше да можеше да открадне сладкаря на мис Тили.