Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Хари е минал с отличие — каза мистър Холкомби, — но се боя, че се е разминал на косъм със стипендията.

— Какво означава това? — попита Мейзи, като се мъчеше да накара ръцете си да спрат да треперят.

— Първите дванайсет кандидати са изкарали по осемдесет процента и нагоре и всички са получили стипендии. Дийкинс, приятелят на Хари, е на първо място с деветдесет и два процента. Хари е постигнал отличните седемдесет и осем процента и е седемнайсети от общо триста кандидати. Мистър Фробишър каза, че слабото му място бил изпитът по английски.

— Трябвало е да прочете Харди вместо Дикенс — каза жената, която не бе прочела нито една книга през живота си.

— Въпреки това на Хари ще му бъде предложено място в Бристолската гимназия — продължи мистър Холкомби, — но няма да получава сто паунда годишна стипендия.

Мейзи стана.

— В такъв случай просто ще трябва да работя на три смени вместо на две, нали така? Защото той няма да се върне в „Мериууд“, мистър Холкомби, бъдете сигурен в това.

През следващите няколко дни Мейзи се изненада колко много от редовните клиенти я поздравиха за великолепното представяне на Хари. Откри също, че един-двама от клиентите й имат деца, които не са минали на изпита — в единия случай на детето не му достигнал само един процент. Налагаше им се да се примирят с избор на друго учебно заведение. Това само засили решимостта на Мейзи, че нищо няма да попречи на Хари да се яви в Бристолската гимназия на първия ден от новия срок.

През следващата седмица забеляза нещо странно — бакшишите й се удвоиха. Милият мистър Крадик й пробута банкнота от пет паунда с думите:

— За Хари. Нека се покаже достоен за майка си.

Когато тънкият бял плик падна през пощенския процеп на вратата на Стил Хаус Лейн (което само по себе си беше събитие), Хари го отвори и прочете писмото на майка си. На „Клифтън, Х.“ се предлагаше място в поток А за есенния срок, започващ от 15-и септември. Когато стигна до последния параграф, в който от мисис Клифтън се искаше да пише и да потвърди дали кандидатът желае да приеме, или да отхвърли предложението, той я погледна нервно.

— Трябва да им отговориш веднага и да приемеш! — каза тя.

Хари я прегърна и прошепна:

— Как ми се иска баща ми да беше жив.

„Може би е жив“, помисли си Мейзи.

След няколко дни на изтривалката се появи второ писмо — дълъг списък на нещата, които трябваше да се купят преди първия ден на учебния срок. Мейзи забеляза, че Хари като че ли има нужда от два броя от всичко, в някои случаи три или повече, а в един цели шест — чорапи, сиви, три четвърти, с ластик.

— Жалко, че не можеш да използваш моите жартиери — рече тя.

Хари се изчерви.

Трето писмо канеше новите ученици да изберат три свободноизбираеми дейности от списък, вариращ от автомобилния клуб до Обединената кадетска част, някои от които изискваха допълнително заплащане от по пет паунда на занимание. Хари избра хора, за който нямаше такса, а също театралния клуб и Дружеството на любителите на изкуството. Последното включваше условието всички посещения на галерии извън Бристол да се заплащат отделно.

На Мейзи й се искаше да има още неколцина като мистър Крадик, но нито за миг не позволи Хари да заподозре, че има причина за някаква грижа, макар и мистър Холкомби да й напомни, че момчето й ще бъде в Бристолската гимназия през следващите пет години. Тя му каза, че Хари ще бъде първият представител на фамилията, който не е напуснал училище, преди да навърши четиринайсет.

Мейзи събра сили за поредното посещение при „Т. С. Марш, Изискани облекла“.

Когато Хари беше напълно екипиран и готов за първия си учебен ден, Мейзи отново беше започнала да отива на работа и да се връща пеша, за да спестява по пет пенса седмично от трамвайни билети — или както каза на майка си: „Един паунд годишно, а това е достатъчно за нов костюм за Хари“.

През годините Мейзи беше научила, че децата може да смятат родителите си за злочеста необходимост, а доста често и за нещо, което те поставя в неудобно положение.

При първото й посещение на тържественото закриване на учебната година в „Сейнт Бийд“ Мейзи беше единствената майка, която не носеше шапка. След това си купи една от магазин за дрехи втора ръка и тя щеше да й служи, докато Хари не завърши Бристолската гимназия, колкото и да излезеше от мода дотогава.

Хари се беше съгласил да го изпрати до училището първия учебен ден, а Мейзи беше решила, че вече е достатъчно голям, за да се вози сам в трамвая на връщане. Основното й притеснение сега беше не как Хари ще отива и ще се връща, а какво ще прави вечер, тъй като вече не беше в пансион и нямаше да спи в училището. Не се съмняваше, че ако отново му се наложи да дели стая с вуйчо си, това ще завърши катастрофално. Опита се да пропъди проблема от мислите си, докато се приготвяше за първия ден на Хари на новото място.