Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Едва по-късно се запитах защо беше използвал думата „обвинявам“.

Отидох на доковете и разпитах някои от другарите на Артър, но те повтаряха като папагали едно и също. „Не съм го виждал, откакто си тръгна снощи.“ После бързаха да се махнат. Канех се да отида до участъка да видя дали Артър не е арестуван, когато видях някакъв възрастен човек да минава наблизо с наведена глава.

Хукнах след него, макар да очаквах да ми каже да се пръждосвам или да заяви, че не знае за какво говоря. Когато обаче приближих, той спря, свали шапката си и ме поздрави с „добро утро“. Изненадах се от добрите му маниери и това ме окуражи да го попитам дали не е виждал Артър тази сутрин.

— Не — отвърна той. — За последно го видях вчера следобед, когато беше втора смяна с брат ви. Може би е най-добре да попитате него.

— Не мога — казах аз. — Арестуваха го и го отведоха в участъка.

— В какво са го обвинили? — попита Стария Джак. Изглеждаше озадачен.

— Не зная — отвърнах.

Стария Джак поклати глава.

— Не мога да ви помогна, мисис Клифтън. Но има най-малко двама души, които знаят цялата история.

И кимна към голямата тухлена постройка, която Артър винаги наричаше „управата“.

Потръпнах, когато видях от сградата да излиза полицай, а когато се обърнах, Стария Джак беше изчезнал.

Помислих си дали да не ида в „управата“ или в Барингтън Хаус, както се нарича всъщност, но реших да не го правя. В края на краищата какво щях да кажа на шефа на Артър? Тръгнах унесено към къщи, като се мъчех да проумея всичко станало.

Гледах как Хюго Барингтън даваше показания. Същата самоувереност, същата арогантност, същите полуистини, изречени убедително пред съдебните заседатели, също както ги бе прошепнал на мен насаме в спалнята. Когато слезе от свидетелското място, знаех, че шансовете на Стан да се измъкне са толкова, колкото на снежна топка да оцелее в огнения пъкъл.

В обобщението си съдията описа брат ми като обикновен крадец, възползвал се от положението си, за да ограби работодателя си. Завърши с думите, че няма друг избор, освен да го прати в затвора за три години.

Бях присъствала на всяко заседание с надеждата да чуя нещичко, което да ми даде представа какво се е случило с Артър. Но когато съдията най-сетне обяви, че съдът се разпуска, все така си нямах идея, макар да не се съмнявах, че брат ми не разказва цялата история. Щеше да мине време, преди да разбера каква е причината.

Единственият друг човек, който присъстваше на всяко съдебно заседание, бе Стария Джак Тар, но двамата не разговаряхме. Всъщност може би нямаше и да го видя отново, ако не беше заради Хари.

Мина известно време, преди да успея да приема, че Артър никога няма да се върне.

Минаха само няколко дни от прибирането на Стан, когато открих истинското значение на израза „едва свързвам двата края“. При положение че единият от носещите пари в семейството бе зад решетките, а другият беше изчезнал бог знае къде, скоро стигнахме буквално до просешка тояга. За щастие, на Стил Хаус Лейн действа неписан закон — ако някой е „заминал на почивка“, съседите правят каквото могат, за да подпомогнат семейството му.

Преподобният Уотс се отбиваше редовно и дори върна част от монетите, които бяхме слагали в паничката му за дарения през годините. Мис Мънди също минаваше от време на време и носеше много повече от добри съвети, като винаги си тръгваше с празна кошница. Нищо обаче не можеше да компенсира загубата на съпруга ми, на това, че невинният ми брат е в затвора, и че синът ми вече няма баща.

Хари неотдавна беше направил първата си крачка и аз се боях каква ще е първата му дума. Дали си спомняше кой беше седял начело на масата и нямаше ли да попита защо вече го няма? Дядо намери решението какво да кажем, ако Хари започне да задава въпроси. Всички се разбрахме да се придържаме към една и съща история — в края на краищата бе малко вероятно Хари да се срещне някога със Стария Джак.

По онова време най-належащият проблем за семейство Танкок беше как да държим вълка вън от кошарата и най-вече събирача на наеми и съдия-изпълнителя. След като похарчих петте лири от Стан, заложих сребърната цедка на мама, годежния пръстен, а накрая и сватбената халка, започнах да се страхувам, че няма да мине много време и ще ни изхвърлят на улицата.

Това обаче беше отложено с още няколко седмици от ново чукане на вратата. Този път не беше полицията, а някакъв мъж, мистър Спаркс, който ми каза, че е представител на трейдюниона на Артър и че е дошъл да разбере дали съм получила някаква компенсация от компанията.