Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Изненада се, когато брат й си върна старата работа на доковете, сякаш нищо не се беше случило. Това само я убеди, че той знае много повече за изчезването на Артър, отколкото казва, независимо колко го притискаше. Веднъж, когато прекали с настояването, дори я удари. Макар че на следващата сутрин мис Тили се престори, че не забелязва синината около окото й, някои от клиентите не бяха така дискретни и затова Мейзи никога повече не повдигна въпроса пред брат си. А всеки път, когато Хари питаше за баща си, Стан се придържаше към семейната практика и казваше:

— Баща ти умря във войната. Бях до него, когато го улучи куршумът.

Мейзи прекарваше колкото може повече от свободното си време с Хари. Мислеше си, че след като тръгне в „Мериууд“, животът й ще стане много по-лек. Воденето на Хари до училището обаче означаваше допълнителни разходи за билети за трамвая, за да не закъснее за работа. Следобед си взимаше почивка, за да може да го вземе от училище. След като му наливаше чай, го оставяше на грижите на баба му и се връщаше на работа.

Хари ходеше на училище само от няколко дни, но по време на седмичната баня Мейзи забеляза по гърба му следи от пръчка.

— Кой те би? — остро попита тя.

— Директорът.

— Защо?

— Не знам, мамо.

Когато видя шест нови белега, преди да са избледнели старите, Мейзи отново разпита Хари, но и този път той не й каза. При третото появяване на белезите тя си облече палтото и тръгна към начално училище „Мериууд“ с намерението да каже на учителя му какво мисли за него.

Мистър Холкомби изобщо не беше такъв, какъвто си го представяше. На първо място, едва ли бе много по-възрастен от нея и стана, когато тя влезе — нещо, което изобщо не бе характерно за учителите, каквито ги помнеше от своите години в „Мериууд“.

— Защо директорът бие сина ми? — рязко попита тя, преди мистър Холкомби да успее да й предложи да седне.

— Защото непрекъснато бяга, мисис Клифтън. Изчезва веднага след сутрешния сбор и се връща следобед за футболния мач.

— И къде прекарва деня?

— На пристанището, предполагам — отвърна мистър Холкомби. — Може би вие ще можете да ми обясните защо.

— Защото вуйчо му работи там, а той непрекъснато обяснява на Хари, че училището е загуба на време, понеже рано или късно ще постъпи на работа при Барингтън.

— Надявам се това да не стане — рече мистър Холкомби.

— Защо? — попита Мейзи. — Работата беше достатъчно добра за баща му.

— Може би. Но няма да е достатъчно добра за Хари.

— Какво искате да кажете? — възмути се Мейзи.

— Хари е умно дете, мисис Клифтън. Много умно. Ако успеете да го убедите да идва редовно на училище, може да пожъне големи успехи.

Мейзи изведнъж се запита дали някога ще разбере кой от двамата мъже в живота й е истинският баща на Хари.

— Някои умни деца откриват какви заложби имат едва след като напуснат училище — продължи мистър Холкомби, — и после прекарват остатъка от живота си, съжалявайки за пропилените години. Искам да съм сигурен, че Хари няма да попадне в тяхната категория.

— Какво да направя? — попита Мейзи и най-сетне седна.

— Убедете го да влиза в часовете и да не ходи на доковете всеки ден. Кажете му колко ще се гордеете, ако се представя добре в клас, а не само на футболното игрище — което, ако случайно не знаете, мисис Клифтън, не е стихията му.

— Стихия?

— Извинете. Но дори Хари вече би трябвало да знае, че никога няма да попадне в училищния отбор, още по-малко в „Бристол Сити“.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Мейзи.

— Благодаря, мисис Клифтън — каза мистър Холкомби, докато тя ставаше да си тръгне. — Ако успеете да го убедите, не се съмнявам, че в дългосрочен план това ще е много по-ефективно от пръчката на директора.

От този ден Мейзи започна да проявява много по-голям интерес към онова, което е правил Хари в училище. Харесваше й да слуша разказите му за мистър Холкомби и на какво го е учил през деня и тъй като белезите вече не се появяваха, прие, че синът й е престанал да бяга. Но една вечер, преди да си легне, Мейзи провери спящото си дете и откри, че белезите отново са тук, по-червени и по-дълбоки от предишните. Нямаше нужда да отива при мистър Холкомби, защото той намина през кафенето на следващия ден.

— Успя да издържи часовете ми цял месец — каза мистър Холкомби. — А после отново изчезна.

— Не знам какво да направя — безпомощно рече Мейзи. — Вече спрях джобните му и му казах да не очаква нито пени от мен, ако не ходи на училище. Истината е, че вуйчо му Стан има много по-голямо влияние върху него от мен.