Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Човекът явно не я помнеше от предишното й идване.

Мейзи тръгна плахо към сградата и спря, защото върволица елегантно облечени мъже с шапки, палта и чадъри тъкмо влизаха през двойната врата.

Стоеше вцепенена, трепереше от студения въздух и се опитваше да събере кураж да ги последва. Видя една жена с престилка да влиза през друга врата отстрани на сградата и забърза след нея.

— Какво искате? — попита с подозрение жената, когато Мейзи я настигна.

— Търся работа.

— Добре — каза жената. — Ще се намери работа за младо момиче. Идете при мисис Нетълс — добави тя и посочи малка врата, която можеше да се обърка с врата на шкаф за метли.

Мейзи отиде до нея и почука.

— Влизайте — обади се уморен глас.

Мейзи отвори вратата и се озова пред жена на възраст колкото майка й, седнала на единствения стол и заобиколена от кофи, парцали и няколко големи калъпа сапун.

— Казаха ми да се явя при вас, ако търся работа.

— Правилно са ви казали. Стига да искате да си скършите гърба от работа дълги часове за мизерни пари.

— Какви са часовете и какво е плащането? — попита Мейзи.

— Можете да започнете в три сутринта и да приключвате към седем, преди писарушките да се явят в излизаните си кабинети. Или можете да започнете в седем вечерта и да работите до полунощ, както си решите. Плащането е едно и също — по шест пенса на час.

— Ще взема и двете смени — каза Мейзи.

— Добре. Елате довечера в седем и ще ви обясня какво и как. Аз съм Вера Нетълс. Вие как се казвате?

— Мейзи Клифтън.

Мисис Нетълс я изгледа, отиде до вратата и я отвори.

— Тук няма работа за вас, мисис Клифтън.

През следващия месец Мейзи се опита да си намери работа в магазин за обувки, но управителят не смяташе, че може да назначи жена с продупчени обувки; в един галантериен магазин, където интервюто приключи веднага щом откриха, че не може да смята; и в една цветарница, където не искаха да наемат продавачка, която никога не е имала градина. В отчаянието си Мейзи си потърси работа като сервитьорка в местната кръчма, но собственикът й отказа с обяснението, че циците й били малки.

В неделя Мейзи коленичи пред олтара в „Рождество Христово“ и помоли Бог за помощ.

Помощта се яви в лицето на мис Мънди, която каза на Мейзи, че има приятелка, собственичка на кафене на Броуд стрийт, която търсела сервитьорка.

— Но аз нямам никакъв опит — каза Мейзи.

— Това може да се окаже предимство — отвърна мис Мънди. — Мис Тили е много особена и предпочита да обучава персонала си по свой начин.

— Може да реши, че съм твърде стара или прекалено млада.

— Не си нито твърде стара, нито прекалено млада — каза мис Мънди. — И бъди сигурна, че не бих ти казала за тази работа, ако не смятах, че ставаш за нея. Трябва обаче да те предупредя, Мейзи, че мис Тили е много взискателна относно точността. Иди в кафенето утре преди осем часа. Закъснееш ли, това ще е не само първото впечатление, което ще направиш, но и последното.

На следващата сутрин в шест сутринта Мейзи стоеше пред кафенето на Тили и два часа не помръдна. В осем без пет някаква пухкава елегантно облечена жена на средна възраст с прибрана на кок коса и очила за четене, кацнали на върха на носа й, обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ и пусна премръзналата Мейзи вътре.

— Имате работата, мисис Клифтън — бяха първите думи на новата й шефка.

Хари оставаше на грижите на баба си, докато Мейзи беше на работа. Макар да й плащаха само девет пенса на час, тя можеше да задържа половината си бакшиш, така че в края на добра седмица докарваше в къщата до три паунда. Имаше и един неочакван бонус. След като в шест вечерта табелката „ОТВОРЕНО“ се обръщаше на „ЗАТВОРЕНО“, мис Тили позволяваше на Мейзи да вземе за вкъщи останалата храна. Никой клиент не биваше да произнася думата „вчерашна“.

След половин година мис Тили беше толкова доволна от напредъка на Мейзи, че й повери грижите за собствените си осем маси, а след още половин година някои от редовните посетители настояваха да ги обслужва именно Мейзи. Мис Тили реши проблема, като увеличи масите й на дванайсет и вдигна заплатата й на един шилинг на час. При две заплащания седмично Мейзи отново успя да си върне годежния пръстен и сватбената халка, а сребърната цедка за чай отново се появи на обичайното си място.

Ако Мейзи трябваше да е честна, освобождаването на Стан за добро поведение след година и половина събуди у нея смесени чувства.

Хари, който вече беше на три и половина, трябваше да се върне в стаята на майка си и Мейзи се опитваше да не мисли колко спокойно беше, докато Стан го нямаше.