Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Зяпна с възхищение, когато Статуята на свободата се издигна пред него през утринната мъгла. Беше виждал снимки на прочутата статуя, но те не даваха истинска представа за размерите й. Издигаше се над „Канзас Стар“, приветствайки туристите, имигрантите и гражданите в Съединените щати.

Корабът продължи към пристанището и Хари загледа Манхатън. Изпита известно разочарование, че небостъргачите не изглеждат много по-високи от някои от сградите в Бристол. Но с всяка следваща минута те растяха все повече и повече, докато не стигнаха едва ли не до небето и трябваше да засенчи очите си от слънцето, докато ги зяпаше.

Влекач на пристанищните власти дойде да ги посрещне и поведе „Канзас Стар“ към мястото за акостиране на док 7. Когато видя ликуващата тълпа, Хари започна да изпитва опасения: все пак младият мъж, който пристигаше тази сутрин в Ню Йорк, беше значително по-стар от четвъртия офицер, отплавал от Бристол само преди три седмици.

— Усмихни се, Том.

Хари се обърна и видя Ричард с фотоапарат „Кодак Брауни Бокс“ в ръце: гледаше обърнатото надолу с главата изображение на Том с Манхатън на заден план.

— Ти ще си единственият пътник, когото със сигурност няма да забравя за ден-два — каза Кристин, докато заставаше до него, за да може Ричард да ги снима заедно. Беше сменила униформата си на медицинска сестра с елегантна рокля на точки, бял колан и бели обувки.

— И аз няма да ви забравя никога — каза Хари с надеждата, че никой от двамата не усеща колко е нервен.

— Време е да слизаме на сушата — каза Ричард и затвори обектива на фотоапарата.

Тръгнаха по широкото стълбище към долната палуба. Някои от пътниците вече слизаха от кораба, за да отидат при щастливите си роднини и приятели. Докато вървяха по подвижния мост, духът на Хари се приповдигна, понеже мнозина от пътниците и екипажа му стискаха ръката и му пожелаваха успех.

След като слязоха на кея, Хари, Ричард и Кристин тръгнаха към имиграционната служба и се наредиха на една от четирите дълги опашки. Очите на Хари се стрелкаха във всички посоки и той искаше да зададе куп въпроси, но всеки от тях щеше да разкрие, че за първи път стъпва на американска земя.

Първото, което го порази, беше разнообразието от цветове на кожата. Беше виждал само един чернокож в Бристол и помнеше, че бе спрял да го зяпа. Стария Джак му беше казал, че това е грубо и нетактично, и беше добавил: „Как би се почувствал, ако всички започнат да те зяпат само защото си бял?“. Най-много обаче го порази шумът, суматохата и забързаното темпо на всичко. В сравнение с Ню Йорк Бристол приличаше на линееща останка от отдавна отминала епоха.

Вече започваше да съжалява, че не беше приел предложението на Ричард да пренощува в дома му и може би да прекара няколко дни в града, който изглеждаше така вълнуващ още преди да е излязъл от пристанището.

— Какво ще кажете да мина пръв? — предложи Ричард, когато дойде редът им. — Ще ида да взема колата и ще ви чакам отвън.

— Добра идея — съгласи се Кристин.

— Следващият! — извика имиграционният служител.

Ричард отиде до бюрото и му подаде паспорта си.

Служителят хвърли бегъл поглед на снимката и удари печат.

— Добре дошли у дома, лейтенант Тибет. Следващият!

Хари пристъпи напред, смутен, че няма паспорт и някакъв друг документ и че е под чужда самоличност.

— Името ми е Том Брадшоу — каза той с увереност, каквато не чувстваше. — Мисля, че домакинът на „Канзас Стар“ ви е предупредил, че ще сляза на брега.

Служителят се вгледа внимателно в Хари, после взе някакъв лист и започна да изучава дългия списък имена на него. Накрая си отбеляза едно, обърна се и кимна. Едва тогава Хари забеляза двамата мъже от другата страна на бариерата — бяха с еднакви сиви костюми и сиви шапки. Единият му се усмихна.

Служителят удари печат на един лист и го подаде на Хари.

— Добре дошли, мистър Брадшоу. Доста време ви е нямало.

— Определено — отвърна Хари.

— Следващият!

— Ще те изчакам — каза Хари, докато Кристин вървеше към бюрото.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Хари мина през бариерата и стъпи на територията на Съединените щати.

Двамата мъже в сиво пристъпиха напред.

— Добро утро, сър — каза единият от тях. — Вие ли сте Томас Брадшоу?

— Да, аз съм — отвърна Хари.

И изведнъж другият го сграбчи и изви ръцете му зад гърба, а първият ги закопча с белезници. Всичко стана толкова бързо, че Хари нямаше време дори да протестира.

Външно остана спокоен — явно някой беше разбрал, че не е Том Брадшоу, а англичанин на име Хари Клифтън. Предположи, че в най-лошия случай ще му връчат заповед за депортиране и ще го върнат в Англия — а той искаше точно това, така че не оказа никаква съпротива.