Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Хари се свлече в най-близкия стол. Кристин не направи опит да му се притече на помощ и той разбра, че е победен.

— Всичко е много по-сложно, отколкото си мислите — започна той. — Но мога да обясня защо не исках да въвличам никого.

— Не е нужно — отвърна Кристин. — Капитанът вече ни помогна. Само че иска да знае как смяташ да се справиш с по-големия проблем.

Хари наведе глава.

— Готов съм да отговоря на всички въпроси на капитана. — Изпитваше почти облекчение, че е разкрит.

— Също като нас, той иска да знае как ще слезеш от кораба, щом нямаш нито дрехи, нито пукнат цент?

Хари се усмихна.

— Помислих си, че нюйоркчани ще намерят униформата на „Канзас Стар“ за доста елегантна.

— Честно казано, малцина нюйоркчани биха обърнали внимание дори да тръгнеш по пижама по Пето авеню — каза Кристин. — А онези, които го направят, сигурно ще си помислят, че такава е последната мода. Но за всеки случай Ричард успя да намери няколко бели ризи и спортно сако. Жалко, че е много по-висок от теб, иначе щеше да ти намери и панталони. Доктор Уолас може да ти даде обувки, чорапи и вратовръзка. Проблемът с панталоните остава, но капитанът има бермуди, които вече не му стават.

Хари избухна в смях.

— Том, надяваме се, че няма да се засегнеш, но успяхме да съберем и малко пари — добави тя и му подаде дебел плик. — Мисля, че ще са ти предостатъчни за пътуването до Кънектикът.

— Как мога да ви се отблагодаря? — попита Хари.

— Не е нужно, Том. Всички се радваме, че оцеля. Иска ми се да можехме да спасим и приятеля ти Хари Клифтън. Все пак сигурно ще се зарадваш да чуеш, че капитан Паркър заръча на доктор Уолас да предаде писмото ти лично на майка му.

На сутринта Хари бе един от първите на палубата, около два часа преди „Канзас Стар“ да влезе в пристанището на Ню Йорк. Минаха още четирийсет минути, преди слънцето да се появи да му прави компания, а дотогава той вече знаеше със сигурност как ще прекара първия си ден в Америка.

Вече се беше сбогувал с д-р Уолас, след като се бе опитал неловко да му благодари за всичко, което бе направил за него. Уолас го увери, че ще пусне писмото му до мисис Клифтън веднага щом пристигне в Бристол, и след като Хари намекна, че тя е склонна към нервни избухвания, с неохота се съгласи, че може би няма да е разумно да я посещава.

Хари бе трогнат, когато капитан Паркър лично дойде в лечебницата да му даде бермудите си и да му пожелае успех.

— А сега е време да си лягаш, Том — твърдо каза Кристин, след като капитанът се върна на мостика. — Ще ти е нужна цялата ти сила, ако искаш утре да заминеш за Кънектикът.

Том Брадшоу с удоволствие би прекарал ден-два с Ричард и Кристин в Манхатън, но Хари Клифтън не можеше да си позволи да си губи времето, след като Великобритания бе обявила война на Германия.

— Когато се събудиш утре — продължи Кристин, — опитай да се качиш на пътническата палуба още по тъмно, за да видиш как слънцето изгрява, докато влизаме в Ню Йорк. Знам, че си го виждал много пъти, но мен лично тази гледка винаги ме вълнува.

— И мен — каза Хари.

— А след като акостираме, защо не изчакаш двамата с Ричард да се освободим, за да можем да слезем заедно?

Облечен със спортното сако и риза на Ричард, които му бяха малко големи, с капитанските бермуди, малко дълги, и обувките на доктора, които малко го стягаха, Хари с нетърпение очакваше да стъпи на брега.

Домакинът на кораба беше телеграфирал на Имиграционния отдел на Ню Йорк, че имат допълнителен пътник на борда — американски гражданин на име Том Брадшоу. От службата бяха отговорили, че мистър Брадшоу трябва да се яви при някой от служителите, който ще го поеме.

След като Ричард го оставеше на Гранд Сентръл, Хари смяташе да се помотае известно време на гарата и да се върне на пристанището, за да провери какви кораби има за Англия. Нямаше значение кое пристанище е крайната им цел, стига да не беше Бристол.

След като намереше подходящ кораб, щеше да приеме всяка работа, която му предложат. Беше му все едно дали ще бъде на мостика, или в машинното, дали ще търка палубата, или ще бели картофи, стига да се върне в Англия. Ако нямаше работни места, щеше да плати за пътя — в плика, който му бе дала Кристин, имаше повече от достатъчно пари за каюта, която едва ли щеше да е по-малка от килера, в който бе спал на борда на „Девониън“.

Тъжно му беше, че когато се върне в Англия, няма да може да се свърже с никой от старите си приятели и ще трябва да е предпазлив дори когато се свързва с майка си. Но веднага щом стъпеше в родината си, единствената му цел щеше да е да постъпи на някой военен кораб и да се сражава срещу враговете на краля, дори да знаеше, че всеки път, когато корабът влезе в пристанището, трябва да остане на борда, подобно на бягащ престъпник.