Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Важно е да разбереш, че любовта ми към Ема не е намаляла ни най-малко — за подобно нещо и дума не може да става. В същото време обаче не смятам, че имам правото да очаквам от нея да изживее живота си, вкопчена в напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че баща ми е Артър Клифтън, а не Хюго Барингтън. По този начин тя ще може да помисли за бъдеще с някой друг. Завиждам на онзи човек.

Смятам да се върна в Англия в най-близко бъдеще. Ако получиш вести от някой си Том Брадшоу, знай, че това съм аз.

Ще се свържа с теб веднага щом стъпя на английска земя, но дотогава трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Прочете писмото няколко пъти, след което го постави в плик с надпис „Лично и строго поверително“. Адресира го до „мисис Артър Клифтън, Стил Хаус Лейн 27, Бристол“.

На следващата сутрин даде писмото на д-р Уолас.

— Смяташ ли, че си готов за една кратка разходка по палубата? — попита Кристин.

— И още как — отвърна Хари с един от изразите, които бе чул да използва приятелят й, макар да му се струваше неестествено да добавя и „сладурче“.

През дългите часове в леглото беше слушал внимателно д-р Уолас и когато оставаше сам, се опитваше да имитира акцента му; Кристин го беше описала на Ричард като говор от Източния бряг. Хари беше благодарен за прекараните с д-р Паджет часове по риторика, макар тогава да мислеше, че ще има нужда от нея единствено за някоя роля на сцената. Всъщност той и сега играеше роля. Все пак оставаше въпросът как да се справи с невинното любопитство на Кристин за семейството и средата, в която е израснал.

Помогна му един роман на Хорейшо Алджър и друг от Торнтън Уайлдър, единствените книги, които бяха на разположение в лечебницата. От тях успя да скалъпи измислено семейство от Бриджпорт, Кънектикът — баща, работещ като управител на малък клон на местна банка, майка домакиня и навремето победителка в местния конкурс за красота, и по-голяма сестра Сали, щастливо омъжена за Джейк, съдържателя на местната железария. Усмихна се, когато си спомни забележката на д-р Паджет, че с това въображение от него може да излезе не актьор, а писател.

Стъпи предпазливо на пода и с помощта на Кристин бавно се изправи. Хвана я за ръката и несигурно тръгна към вратата, нагоре по няколкото стъпала и навън.

— Откога не си се прибирал у дома? — попита Кристин, докато бавно вървяха по палубата.

Хари винаги се опитваше да се придържа към малкото, което знаеше за Брадшоу, като добавяше това-онова от живота на измисленото семейство.

— Малко повече от три години — отвърна той. — Семейството ми няма нищо против, защото знаят, че от съвсем малък исках да стана моряк.

— Но как се озова на британски кораб?

Адски добър въпрос. Искаше му се да знае отговора. Препъна се, за да си спечели мъничко време и да измисли убедителен отговор. Кристин се наведе да му помогне.

— Добре съм — каза той, след като отново хвана ръката й. После се разкиха.

— Май ще е по-добре да се върнем в лечебницата — каза Кристин. — Не можем да си позволим да хванеш настинка. Утре пак ще опитаме.

— Както кажеш — отвърна Хари, облекчен, че престана да му задава въпроси.

След като Кристин го зави като майка, която слага бебето си да спи, Хари бързо потъна в дълбок сън.

Успя да направи единайсет обиколки на палубата преди деня, в който „Канзас Стар“ трябваше да влезе в пристанището на Ню Йорк. Макар да не можеше да го признае на никого, беше много развълнуван от перспективата да види Америка.

— Направо за Бриджпорт ли заминаваш? — попита Кристин на последната обиколка. — Или смяташ да останеш в Ню Йорк?

— Не съм се замислял много — отвърна Хари, който беше мислил доста по въпроса. — Май всичко зависи от часа, в който акостираме — добави, за да изпревари следващия й въпрос.

— Е, ако нямаш нищо против да пренощуваш в апартамента на Ричард в Ийст Сайд, ще е супер.

— О, не бих искал да му създавам неудобства.

Кристин се разсмя.

— Знаеш ли, Том, понякога говориш повече като англичанин, отколкото като американец.

— След толкова години служба на британски кораби няма начин да се спасиш от покварата.

— И това ли е причината да не си в състояние да споделиш проблема си с нас?

Хари внезапно спря; този път нямаше да успее да се измъкне с препъване или кихавица.

— Ако беше мъничко по-честен, с радост щяхме да помогнем да разрешим проблема. Но предвид обстоятелствата нямахме друг избор, освен да съобщим на капитан Паркър и да оставим той да реши какво трябва да се направи.