Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Хари не се поколеба. Вмъкна се с краката напред в трюма, като се хвана за ръба на отвора. Накрая се пусна и полетя в мрака. Плискащата мазна леденостудена вода омекоти падането му. Хари приклекна и каза:

— Сър, качете се на раменете ми и ще успеете да стигнете до ръба.

Главният машинист се подчини на четвъртия офицер, но когато се протегна, до палубата му оставаха още няколко сантиметра. Хари напрегна докрай всичките си сили да избута Патерсън нагоре и накрая машинистът се вкопчи в ръба на отвора. Водата вече се изливаше в трюма и корабът се накланяше все повече. Хари опря длани в задника на мистър Патерсън и забута като тежкоатлет, докато главата на главния машинист не се появи над палубата.

— Радвам се да те видя, Джим — изсумтя капитанът.

— И аз теб, Арнолд — отвърна главният машинист, докато бавно се измъкваше от трюма.

Точно в този миг последното торпедо улучи потъващия кораб. Греблото се счупи, и железният капак хлопна и подобно на брадвата на средновековен палач, с едно движение отряза главата на главния машинист. Тялото на Патерсън полетя обратно в трюма и падна във водата до Хари.

Хари благодари на Бог, че не може да вижда мистър Патерсън в заобикалящия го мрак. Поне трюмът беше престанал да се пълни с вода, макар това да означаваше, че няма как да се измъкне.

Предположи, че капитанът също е загинал, в противен случай щеше да блъска по капака и да търси начин да го измъкне. Помисли си каква ирония е, че трябва да умре също като баща си, затворен в кухата вътрешност на кораб. Притисна се в стената на трюма в последен опит да излъже смъртта. Докато чакаше водата да се надигне сантиметър след сантиметър над раменете му, врата и главата, пред него прелетяха безброй лица. Странни мисли нахлуват в главата ти, когато знаеш, че ти остават само още няколко минути живот.

Поне смъртта му щеше да разреши проблемите на толкова много хора, които обичаше. Ема щеше да бъде освободена от обета си да не поглежда друг до края на дните си. Сър Уолтър вече нямаше да се тревожи за последиците от завещанието на баща си. След време Джайлс щеше да наследи фамилната титла и цялото имущество на баща си. Дори Хюго Барингтън можеше да се оправи, след като вече не бе нужно да доказва, че не е баща на Хари. Само скъпата му майка…

Изведнъж избухна мощна експлозия. „Девониън“ се разцепи и секунди по-късно двете половини се издигнаха нагоре като уплашени коне, преди разбитият кораб безславно да потъне на дъното на океана.

Капитанът на немската подводница гледаше през перископа как „Девониън“ изчезва под вълните, оставяйки след себе си хиляда шарени памучни рокли и множество трупове, полюшващи се на повърхността сред хиляди картофи.

— Можете ли да ми кажете името си?

Хари погледна сестрата, но не успя да раздвижи устните си.

— Чувате ли ме? — попита тя.

Американски акцент.

Хари успя да кимне едва-едва и тя се усмихна. Отвори се врата и макар Хари да не можеше да види кой влиза в лечебницата, сестрата незабавно се обърна, така че явно бе някой с власт. Не ги виждаше, но можеше да ги чува. За момент се почувства като подслушвач.

— Добър вечер, сестра Крейвън — изрече глас на по-възрастен мъж.

— Добър вечер, доктор Уолас — отвърна тя.

— Как са двамата ни пациенти?

— Единият определено показва признаци на възстановяване. Другият все още е в безсъзнание.

„Значи поне двама сме оцелели“, помисли си Хари. Искаше му се да извика от радост, но макар устните му да се раздвижиха, от гърлото му не излезе нито звук.

— И все още нямаме представа кои са?

— Не, но капитан Паркър дойде да види как са и когато му показах остатъците от униформите им, реши, че и двамата трябва да са офицери.

Сърцето на Хари запърха при мисълта, че капитан Хейвънс може да е оцелял. Чу как докторът отива към другото легло, но не можеше да завърти главата си и да види кой лежи на него. След малко чу:

— Горкият. Ще се изненадам, ако преживее нощта.

На Хари му се прииска да каже, че в такъв случай докторът явно не познава капитан Хейвънс и че такива като него мрат трудно.

Докторът дойде при Хари и започна да го преглежда. Беше на средна възраст, със сериозно замислено лице. След като приключи с прегледа, се обърна към сестрата и прошепна:

— Имам много повече надежди за този, макар шансовете му да си остават петдесет на петдесет след онова, през което е минал. Не се предавай, млади човече — каза той на Хари, макар да не бе сигурен дали пациентът му е в състояние да го чуе. — Ще направим всичко по силите си да ти спасим живота.