Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Докторът се наведе и разкопча горнището на пижамата му. Постави студения стетоскоп на няколко места на гърдите му и се заслуша внимателно. После сестрата сложи термометър в устата на Хари.

— Температурата му е спаднала, докторе — каза тя след малко.

— Отлично. Може да опитаме да му дадем малко рядък бульон.

— Да, разбира се. Ще имате ли нужда от мен за някой от пътниците?

— Не, сестра, благодаря, най-важната ви работа е да се погрижите този да оцелее. Ще мина отново след два часа.

След като вратата се затвори, сестрата се върна при Хари. Седна и се усмихна.

— Виждаш ли ме?

Хари кимна.

— Можеш ли да ми кажеш името си?

— Том Брадшоу — отвърна той.

— Том — каза д-р Уолас, след като приключи с прегледа на Хари, — питах се дали не знаеш името на другия офицер, който умря снощи. Бих искал да пиша на майка му или на жена му, ако е бил женен.

— Казваше се Хари Клифтън — едва чуто отвърна Хари. — Не беше женен, но познавам добре майка му. Самият аз смятах да й пиша.

— Много мило от твоя страна, но аз също трябва да й пратя писмо — рече Уолас. — Имаш ли адреса й?

— Да — отвърна Хари. — Но може би ще е по-добре първо да научи от мен, а не от напълно непознат.

— Щом така мислиш — рече Уолас не особено убедено.

— Определено е по-добре — каза Хари, този път малко по-твърдо. — Можете да пуснете писмото ми, когато „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Разбира се, стига капитанът все още да смята да се връща в Англия, след като вече сме във война с Германия.

— Ние не сме във война с Германия — напомни му Уолас.

— Да, разбира се, че не сме — бързо се поправи Хари.

— И да се надяваме, че никога няма да се стигне дотам.

— Съгласен — рече Уолас, — но това няма да попречи на „Канзас Стар“ да се върне. В Англия все още има стотици американци, които няма как иначе да се приберат у дома.

— Не е ли малко рисковано? — попита Хари. — Особено като се има предвид през какво минахме току-що.

— Не, не мисля — отвърна Уолас. — Последното, което биха искали германците, е да потопят американски пътнически кораб. Това със сигурност ще ни въвлече в конфликта. Том, съветвам те да поспиш. Надявам се утре сутринта сестрата да успее да те изведе на разходка из палубата. Като начало, само една обиколка — добави той.

Хари затвори очи, но не се опита да заспи, а се замисли за решението, което бе взел, и на колко хора ще се отрази то. Като бе приел самоличността на Том Брадшоу, си бе осигурил известна възможност да помисли за бъдещето. След като научеха, че Хари Клифтън е загинал в океана, сър Уолтър и останалите от Барингтънови най-сетне щяха да бъдат освободени от задълженията, с които смятаха, че са обвързани, а Ема щеше да е свободна да започне нов живот. Решение, което Стария Джак вероятно щеше да одобри — поне така си мислеше, макар все още да не бе осъзнал напълно всички последици.

В същото време възкресяването на Том Брадшоу щеше да създаде други проблеми и трябваше непрекъснато да е нащрек. Не му помагаше особено фактът, че не знаеше почти нищо за Брадшоу, така че каквото и да го попиташе сестра Крейвън за миналото му, трябваше или да си измисля, или да намери начин да смени темата.

Брадшоу много успешно беше избягвал въпросите, на които не искаше да отговаря, и ясно личеше, че е единак. Не беше стъпвал в родината си най-малко три години, може би повече, така че семейството му нямаше откъде да знае за предстоящото му завръщане. Щом „Канзас Стар“ пристигнеше в Ню Йорк, Хари смяташе да отплава обратно за Англия с първия кораб.

Най-голямата му дилема бе как да предотврати ненужното страдание на майка си, че е изгубила единствения си син. Д-р Уолас донякъде му бе помогнал да реши проблема с обещанието си, че ще прати писмото до нея веднага щом се върне в Англия. Хари обаче все пак трябваше да й пише.

Премисля всичко това часове наред, така че когато се възстанови достатъчно, за да изрази мислите си върху хартия, знаеше думите почти наизуст.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

Направих всичко по силите си да получиш това писмо преди някой друг да ти съобщи, че съм загинал в морето.

Както показва датата, не умрях, когато „Девониън“ бе потопен на 4 септември. Бях изваден от морето от американски кораб и съм жив и здрав. Появи се обаче възможност да приема самоличността на друг човек и го направих с надеждата, че това ще освободи както теб, така и семейство Барингтън от многото проблеми, които неволно съм създал през годините.